— С две думи, паразитът почти сигурно се намира в тази стая. Един от нас прилича на човек, но всъщност е автомат, който изпълнява волята на смъртния ни враг.
Последва тихо мърморене. Хората крадешком се оглеждаха един друг. Някои се опитваха да се усамотят. Преди минута бяхме колектив, а сега — тълпа; всеки подозираше съседа си. Усетих, че неволно се отдръпвам от Роналд — сервитьора на бара, който стоеше най-близо до мен и когото познавах от десет години.
Грейвз прочисти гърлото си.
— Шефе — започна, — взех всички разумни…
— Млък! Изкарай Джарвис отпред и му свали халата.
Грейвз и асистента му изпълниха заповедта. Джарвис май нямаше много ясна представа какво става наоколо. Грейвз вероятно му беше дал наркотици.
— Обърнете го — нареди Стария. Джарвис покорно се остави да го обърнат и всички видяхме знака на плужека — червенината по врата и гърба.
— Ето — продължи Стария, — тук го е яздила тварта.
Когато съблякоха Джарвис гол, се чуха шепот и приглушени кискания, но сега настъпи гробна тишина.
— А сега — каза Стария, — сега ще го хванем този плужек! И то жив! Всички видяхте, къде паразитът се захваща по човека. Предупреждавам ви: ако някой застреля паразита, аз ще застрелям него. Наложи ли се да стреляте, за да го заловите, стреляйте в краката… Ела тук! — той насочи бластера към мен.
На половината път между тълпата и самия него ме спря и изкомандва:
— Грейвз! Сложи Джарвис да седне пред мен. Не, не го обличай. — След което се обърна към мен: — Пусни оръжието си на пода.
Държеше своя бластер насочен към корема ми; извадих моя много внимателно. Плъзнах го на около шест фута от себе си.
— А сега си свали дрехите.
Е, подобна заповед е малко неудобна за изпълнение. Бластерът на Стария, обаче, изби от главата ми всякаква мисъл за приличие. Когато свалих всичко, някои от момичетата се изкискаха. „Не е зле“, прошепна една, а друга й отговори „Хич даже“. Изчервих се.
Стария ме огледа и след това ми заповяда да вдигна бластера си.
— Прикривай ме — заповяда той. — И хвърляй по едно око на вратата. А сега ти! Доти коя — беше — там, ти си наред.
Доти беше една от служителките. Не бе въоръжена, разбира се и носеше дълга до пода рокля. Тя излезе напред, спря и не направи нищо повече.
— Хайде, събличай се! — махна с бластера Стария.
— Ама вие сериозно ли? — тя все още не беше убедена.
— Бързо! — изрева той. Тя едва не подскочи.
— Няма нужда да ми пукате тъпанчетата — захапа долната си устна и разхлаби колана на роклята. — За това трябва да получа специално възнаграждение — и я свали.
— До стената! — кресна свирепо Стария. — Ренфрю!
След моя пример, мъжете се държаха делово, макар някои от тях да бяха смутени. Що се отнася до жените, някои хихикаха, други се изчервиха, но никоя не се възпротиви особено силно. За двадесет минути пред очите ми се оказа повече гола плът, отколкото бях виждал през целия си живот, а купчината оръжия на пода приличаше на арсенал.
Когато дойде редът на Мери, тя свали дрехите си бързо, без суетене. Дори гола се държеше спокойно и с достойнство. Освен това добави значителен принос за нарастването на „арсенала“. Реших, че просто обича оръжията.
Накрая всички бяхме голи, освен Стария и секретарката му мис Хейнз. Мисля, че той изпитваше известно страхопочитание към нея. Изглеждаше натъжен и ровичкаше купчината дрехи с бастуна си.
Накрая се обърна към нея:
— Мис Хейнз… ако обичате.
Братко, помислих си, този път няма да мине без употреба на сила.
Тя стоеше и го гледаше; приличаше на самата оскърбена невинност. Приближих я и казах с половин уста:
— Шефе… ами ти? Съблечи се.
Той се сепна.
— Не се шегувам — продължих аз. — Или си ти или е тя. Сваляйте парцалите. И двамата.
Стария умееше да се подчини на неизбежното. Той каза „Съблечете я“ и започна да разкопчава панталоните си. Наредих на Мери да вземе още няколко жени и да съблекат до голо мис Хейнз. Когато се обърнах, панталоните на Стария бяха свалени до коленете… а мис Хейнз тичаше към вратата.
Стария беше между нас и не можех да стрелям по нея — а всички други агенти в залата бяха невъоръжени! Мисля, че това не беше случайно; Стария не се доверяваше на техните нерви. Той искаше плужека жив.
Докато хукна след нея, тя вече беше излязла от вратата и бягаше по коридора. Там вече можех да стрелям, но имах някои задръжки. Първо, не успях да превключа чувствата си толкова бързо. Тя все пак беше старата мис Хейнз, секретарката на шефа, която ме мъмреше за правописните грешки в докладите. Второ, не можех да рискувам да изгоря паразита с изстрел отдалеч.