Тя се шмугна в една врата и аз отново се поколебах по силата на навика — беше женската тоалетна. Но само за момент. Ритнах вратата, пристъпих напред и се огледах с готово за стрелба оръжие.
После нещо ме удари точно зад дясното ухо.
Не помня ясно какво се случи през следващите няколко секунди. Явно съм изгубил съзнание, поне за малко. Спомням си някаква борба и викове като: „Внимавай!“, „По дяволите, ухапа ме!“, „Пази си ръцете.“ После някой спокойно каза: „Носете я за ръцете и краката — внимателно“. Друг попита „Ами той?“, а трети отвърна: „После, нищо му няма“.
Когато те излязоха, все още не се бях съвзел напълно, но чувствах, че животът започваше да се разлива из тялото ми. Седнах; имах ясното съзнание, че трябва да свърша нещо спешно. Изправих се на крака и отидох залитайки до вратата. Огледах внимателно коридора; нямаше никой. Тръгнах по него в посока, противоположна на залата за съвещания.
На външната врата с ужас установих, че съм гол и се върнах към мъжкото крило. Сграбчих първите дрехи, които ми попаднаха пред очите, и ги нахлузих. Обувките ми бяха доста тесни, но това нямаше никакво значение. Хукнах обратно към изхода, натиснах бутона и вратата се отвори.
Мислех, че съм се измъкнал незабелязано, но в последния момент някой извика: „Сам!“. Шмугнах се през вратата. Веднага се озовах пред избор от шест врати и още три след тази, която избрах. Отделът се помещава в същински катакомби с множество преплетени като спагети тунели. Накрая успях да изляза в едно малко павилионче за вестници и книги в метрото, кимнах на продавача, минах през външната врата и се смесих с тълпата.
Хванах експреса на горното ниво и слязох на следващата спирка. Прехвърлих се на долното ниво и се помотах около гишето за билети, докато не дойде един човек, който извади голяма пачка банкноти, за да плати билета си. Качих се в неговия влак и слязох заедно с него. На първото тъмно място го ударих по тила и той припадна. Сега имах пари и бях готов за работа. Не знаех защо са ми необходими тези пари, но без тях не можех да извърша това, което трябваше.
VII
Виждах нещата около себе си леко замъглени и размазани, сякаш гледах през течаща струя вода — но това не предизвика у мен учудване или любопитство. Движех се като лунатик, който не знае къде отива — но бях напълно буден, знаех кой съм, къде съм, каква е била работата ми в Отдела. И, въпреки че не знаех какво трябва да направя след малко, винаги бях абсолютно сигурен, че това, което правех в момента, е точно нужното.
През по-голяма част от времето не изпитвах никакви чувства, освен познатата досада от предстоящата работа. Това беше на съзнателното ниво; а някъде много дълбоко в подсъзнанието усещах, че съм мъчително нещастен, уплашен и изтерзан от усещане за вина, но това беше много нива надолу и дълбоко потиснато; едва го осъзнавах и то не влияеше на действията ми.
Знаех, че са ме видели на излизане от Отдела. Викът „Сам“ явно беше за мен; само двама души ме знаеха под това име, а Стария би използвал истинското. Значи ме беше видяла Мери. Добре, мислех си, че тя ми показа къде е апартаментът й. Можех да заложа там капан за следващия път, когато ще го употреби. А сега трябваше да се заловя за работа и да внимавам да не ме хванат.
Движех се из застроен със складове квартал, като използвах цялото си умение на агент да се промъквам незабелязано. Скоро открих това, което търсех — на една от сградите имаше обява: „Дава се таван под наем. Обърнете се към агента на първия етаж“. Разузнах из сградата, запомних адреса и се върнах в една от станциите на „Уестърн юниън“ две преки назад. Използвах един от свободните телеграфни апарати и изпратих следното съобщение: „Изпратете два контейнера дребосъци всичко уговорено сметката същата подпис Джоел Фридман“, като прибавих и адреса на сградата. За получател вписах: „Роско и Дилърд“, търговски агенти, Де Мойн, Айова.
На излизане от пощенската станция гледката на един ресторант за бързо хранене ми припомни, че съм гладен, но усещането веднага затихна и повече не помислих за това. Върнах се в сградата със складовете и се свих в един тъмен ъгъл на коридора, за да дочакам сутринта. Смътно си спомням, че сънувах постоянно повтарящи се клаустрофобни кошмари.
В девет часа чаках пред вратата на агента по наемите и успях да наема тавана, още преди той да е отключил. Платих му тлъста надбавка за това, че искам помещението веднага. Качих се на тавана, отключих, влязох и зачаках.
Контейнерите ми пристигнаха към десет и половина. След като носачите си тръгнаха, отворих горния, извадих една кутия, затоплих я и я подготвих. След това слязох долу при агента по наемите и му казах: