— Мистър Грийнбърг, бихте ли се качили горе за минутка? Искам да се консултирам с вас за евентуални промени в осветлението.
Той помърмори, но се съгласи. Щом влязохме в таванското помещение, затворих вратата и го заведох до отворения контейнер.
— Тук — посочих. — Ако се наведете, ще видите какво имам пред вид. Трябва просто…
Той се наведе, а аз го хванах здраво и повдигнах сакото и ризата му. Със свободната си ръка преместих господаря от подготвената кутия на голия му гръб и не го пуснах, докато не се успокои. После го изправих, вкарах ризата в панталоните му и го поизчетках от праха. Когато успя да си поеме дъх, го попитах:
— Какви са новините от Де Мойн?
— Какво те интересува? — каза той. — От колко време си без контакт?
Започнах да обяснявам, но той ме прекъсна:
— Хайде да не губим време и да проведем директен разговор.
Вдигнах ризата си; той също. Седнахме върху неотворения контейнер с опрени гърбове, за да могат господарите ни да контактуват един с друг. През това време умът ми беше празен; нямам представа колко е продължило. Наблюдавах една муха, която се мъчеше да се освободи от прашната паяжина в ъгъла.
Следващият, когото привлякохме, беше надзорникът на сградата. Той бе висок и здрав швед и трябваше да го държим и двамата. След това Грийнбърг се обади на собственика и му каза, че нещо се е случило със сградата; не зная как точно го баламоса, но успя да го убеди да дойде. В това време аз и надзорникът отваряхме и затопляхме нови кутии.
Собственикът на сградата се оказа голяма клечка и всички ние, включително и той, се почувствахме доволни от това. Той членуваше в Конституционния клуб, списъкът на членовете на който изчерпваше справочниците „Кой, кой е“ в областта на финансите, политиката и промишлеността.
Наближаваше обяд и не разполагахме с много време. Надзорникът отиде да купи дрехи и куфарче за мен и да прати горе шофьора на собственика, за да привлечем и него. В дванадесет и половина собственикът и аз потеглихме с неговата кола; куфарчето ми съдържаше дванадесет господари — в кутии, но готови.
Собственикът записа в книгата за посетители: „Дж. Хардуик Потър и негов гост“. Един от лакеите поиска да вземе куфарчето ми, но му казах, че ми е необходимо, за да си сменя ризата преди обяд. Изчакахме в тоалетната, докато там не остана никой друг освен прислужника и го привлякохме. След това го изпратихме да съобщи на управителя на клуба, че на един от гостите му е прилошало в тоалетната.
След като се погрижихме за управителя, аз сложих едно бяло сако и станах втори прислужник в тоалетната. Разполагах само с десет господаря, но не след дълго контейнерите от таванското помещение трябваше да бъдат донесени тук. Двамата с прислужника използвахме тези, които бяха тук, още преди да свърши оживлението по време на обяд. Един от гостите ни изненада, докато бяхме заети и се наложи да го убия. Завлякохме го в помещението, където държаха метлите и парцалите. Последва временно затишие, тъй като контейнерите още не бяха пристигнали. Рефлексът на глад почти ме надви за момент; след това отслабна, но не премина. Казах това на управителя и той ми сервира обяд в кабинета си.
Използвахме мъртвото време на ранния следобед, за да установим пълен контрол над клуба. Към четири часа всички в сградата — членове, гости, персонал — бяха с нас; след това продължихме привличането на новите още във фоайето. Портиерът ги пропускаше един по един. Наложи се управителят да телефонира в Де Мойн за още контейнери. Големият удар дойде вечерта — заместник-министърът на финансите. Това беше истинска победа, защото министерството на финансите отговаряше за сигурността на президента.
VIII
Залавянето на държавен служител на ключов пост отначало ми достави някакво незначително удовлетворение, но скоро престанах да мисля за него. Ние — имам пред вид привлечените — всъщност въобще не мислехме; знаехме, какво правим, но го узнавахме едва в момента на извършване на действието — като добре обучен кон, който реагира на получената от ездача заповед и веднага е готов за нова.
Хубаво сравнение, но доста повърхностно. Господарят разполагаше не само с целия разум на яздения от него човек, но и с паметта и житейския му опит. Освен това господарите общуваха помежду си чрез нас; понякога разбирахме значението на своите думи, понякога не. А в по-важните, директни разговори въобще не вземахме участие. Докато господарите разговаряха директно, допрени един до друг, ние просто седяхме мълчаливо и чакахме да приключат, след което оправяхме облеклото си и продължавахме да вършим необходимото.