— Здрасти, братко — протегна ми тя ръка. Стисна здраво — не по-слабо, отколкото аз нея. А гласът й се оказа плътен контраалт, точно какъвто ми харесваше. По дяволите Стария!
— Трябва да добавя — продължи той, — че ти толкова обичаш своята сестра, че с готовност би дал живота си, за да я защитиш. Не ми е приятно да ти го кажа, Сами, но сестра ти е ма-а-алко по-ценна за организацията от теб, поне за момента.
— Разбрано — отвърнах. — Ще си знам мястото.
— Виж, Сами…
— Тя е любимата ми сестричка и аз я пазя от кучета и непознати. О’кей. Кога тръгваме?
— Отбий се първо в „Козметика“ да ти сложат ново лице.
— По-добре ще е цяла нова глава. Ще се видим там. Чао, сестричке.
Не ми сложиха нова глава, но вградиха целия ми телефон в основата на черепа и посадиха върху нея коса. Боядисаха ми косата в същия десен като на новопридобитата ми сестра, избелиха ми кожата и поразмърдаха тук-там костите на лицето ми. След като свършиха, от огледалото ме погледна един съвършен червенокос. Опитах се да си спомня, каква точно на цвят беше оригиналната ми коса, но това беше много отдавна. После се зачудих, дали сестричката в действителност изглежда както сега.
Сложих по себе си приготвената екипировка и дрехите, които ми бяха избрали. Някой тикна в ръката ми добре натъпкана пътна чанта.
Явно и Стария беше минал през „Козметика“ — на главата му се мъдреха редки розово-бели къдрици. И с неговото лице бяха направили нещо — не мога да кажа точно какво — и сега изглеждахме точно като роднини: трима истински представители на странната порода на червенокосите.
— Хайде, Сами — каза Стария. — Ще ти обясня това-онова в колата.
Излязохме от Отдела по неизвестен за мен маршрут, който ни изведе на платформата за излитане „Нортсайд“ — високо над Ню Бруклин, с хубав изглед към Манхатънския кратер. Аз карах, а Стария говореше. Щом излязохме от зоната на градското управление на движението, той ми нареди да задам курс към Де Мойн, Айова и да оставя колата на автопилот. След което се присъединих към Мери и „чичо Чарли“ на задната седалка. Той ни разясни постановката.
— С две думи — каза като заключение, — ние сме едно щастливо семейство, пътуващо с цел туризъм. И още се държим като истински любопитни туристи, ако се натъкнем на нещо необичайно.
— Но на какво ще се натъкнем? — попитах аз. — Или не е съвсем ясно?
— М-м-м… възможно е.
— О’кей. Но все пак е някакво успокоение да знаеш, за какво умираш. Нали, Мери?
„Мери“ не отговори. Имаше това толкова рядко за жените качество — да мълчи, когато няма какво да каже.
Стария ме изгледа, след което попита:
— Сам, чувал ли си за „летящите чинии“?
— Ъ?
— Хайде, хайде, нали си учил история!
— А, тези ли… Манията за летящи чинии години преди Безредиците? Мислех, че имаш пред вид нещо по-скорошно и реално. Онова са били просто масови халюцинации.
— Така ли?
— Е, не съм учил задълбочено статистическа психология на абнормалностите, но май си спомням едно уравнение. Всички в оня период са били психопати — човек с всичкия си вероятно е щял да попадне тогава в лудницата.
— Значи сега сме нормални, а?
— Е, чак пък толкова… — поразрових се в паметта си и открих нужния отговор. — Спомних си. Уравнението се казва оценителен интеграл на Дигби за данни от втори и по-висок ред, и дава 93,7 процента вероятност, че митът за летящите чинии — като се отстранят изяснените случаи — се дължи на халюцинации. Запомнил съм го, защото това е първият подобен проблем, при който случаите са били систематично подбрани и преценени. Правителствен проект, Бог знае защо.
— Дръж се здраво, Сами — любезно ми каза Стария. — Тръгнали сме да изследваме точно летяща чиния. А може и сувенирче да си вземем, нали сме туристи.
II
— Преди седемнадесет часа… — Стария погледна часовника на пръста си и продължи — и двадесет и три минути неидентифициран космически кораб се е приземил близо до Гринел, Айова. Тип на кораба — неизвестен. Форма — приблизително дискообразна. Диаметър — сто и петдесет фута. Произход — неизвестен, но…
— Не са ли засекли траекторията му? — прекъснах го.
— Не са — отвърна той. — Ето ти снимка на кораба, направена след кацането от космическа станция „Бета“
Разгледах снимката и я подадох на Мери. Беше толкова незадоволителна, колкото може да бъде фотография с телеобектив от разстояние пет хиляди мили. Дърветата приличаха на мъх… сянка на облак разваляше пейзажа на най-важното място… и един сив кръг, който можеше с еднакъв успех да бъде дискообразен кораб или резервоар за вода.