Думите, които говорех от името на господаря, бяха толкова мои, колкото можеха да бъдат на един телефон. Аз бях средство за общуване, нищо повече. Няколко дена, след като бях привлечен, дадох инструкции на управителя на клуба относно доставката на още контейнери с господари. При това имах смътното усещане, че три нови кораба са се приземили, но познанията ми се свеждаха само до един адрес в Ню Орлийнз.
Не мислех за това; просто вършех работата си. Сега бях „специален помощник на мистър Потър“ и прекарвах дните си в неговия кабинет — а и нощите. Всъщност нещата може би стояха обратно — аз често давах устни заповеди на Потър. Но вероятно и сега разбирам обществената структура на паразитите толкова слабо, колкото я разбирах тогава.
Знаех — и господарят ми знаеше — че за мен е по-добре да не се показвам по улиците. Чрез мен господарят знаеше всичко, което знаех и аз; знаеше, че бях единственият привлечен, който е известен на Стария и съм сигурен, че знаеше и че Стария няма да престане да ме търси, за да ме върне обратно при себе си или да ме убие.
Странно защо господарят ми не смени тялото на своя слуга и не ме уби; по това време разполагахме с много повече привлечени, отколкото господари. Едва ли е имал скрупули, господарите доставени от кутиите за транспортиране, често повреждаха своите носители. При подобен случай винаги унищожавахме носителя и го заменяхме с нов. От друга страна, опитен ездач не би се отказал от един добре обучен кон в полза на нов, необязден. Може би точно по тази причина е бил запазен животът ми.
След известно време придобихме „сигурни“ позиции в града и господарят започна да ме извежда по улиците. Не искам да кажа, че всеки жител на града носеше „гърбица“; не, хората бяха твърде много, а господарите засега твърде малко. Но всички ключови длъжности се заемаха от наши привлечени — от ченгето на ъгъла до кмета и шефа на полицията, да не говорим за местни квартални босове, свещеници, бизнесмени и абсолютно всички, свързани със средствата за масова информация. Мнозинството от хората продължаваха да живеят не само необезпокоени от този маскарад, но и неосведомени за него. Освен, разбира се, когато някой от тях се окажеше на пътя на някой от господарите — тогава се отървавахме от него.
Един от проблемите пред нашите господари бяха далечните съобщения. Те бяха ограничени от това, което можеха да кажат хората — слуги по обичайните линии за връзка. Още по-голямо беше ограничението, ако линията не бе сигурна срещу подслушване — тогава се налагаше да се използват кодирани послания, подобни на това, с което поръчах изпращането на господари от Де Мойн. Подобни съобщения чрез слугите явно не бяха достатъчни за целите на господарите; необходими им бяха чести директни разговори.
Бях изпратен до Ню Орлийнз за такъв разговор.
Една сутрин излязох на улицата както обикновено, след това отидох на платформата за излитане и поръчах такси. Почаках, докато то пристигна на рампата и тъкмо се канех да вляза, когато един възрастен господин се шмугна вътре и ме изпревари. Незабавно получих заповед да го премахна, но след секунда тя бе заменена с друга — да действам бавно и внимателно. Казах:
— Извинете, господине, но таксито е заето.
— Така е — отвърна той, — аз го заех.
— Ще трябва да потърсите друго — продължих със спокоен глас. — Може ли да погледна билета ви?
Тук вече го пипнах; номерът на таксито беше отбелязан на моя билет, а не на неговия. Той обаче не помръдна, а ме попита:
— Вие къде отивате?
— В Ню Орлийнз — едва сега научих крайната точка на пътуването си.
— Тогава можете да ме оставите в Мемфис.
— Изключено — поклатих глава аз.
— Ще се забавите само с петнадесет минути! — старецът явно едва се сдържаше. — Не можете да използвате нерационално едно обществено превозно средство… Шофьор! Обяснете правилата на този човек.
Шофьорът престана за момент да човърка зъбите си:
— Хич не ми пука. Който иска да се качва и да слиза, където си ще. Разберете се помежду си или ще помоля диспечера да ми даде друг клиент.
Поколебах се, защото още не бях получил заповед, после влязох в таксито и казах:
— Ню Орлийнз, през Мемфис.
Шофьорът сви рамене и се свърза с контролната кула. Другият пътник изсумтя и не ми обърна повече никакво внимание. Щом излетяхме, той отвори куфарчето, което носеше и разстла някакви документи по коленете си. Наблюдавах го с безразличие. Наместих се в поза, от която можех лесно да извадя бластера си. Изведнъж пътникът протегна ръка и сграбчи китката ми. „По-полека, синко“, каза той и чертите му се разкривиха в сатанинската усмивка на Стария.