Моите рефлекси са бързи, но сега импулсите трябваше да изминават допълнителен път веднъж от мен до господаря и втори път — обратно. Не зная колко забавяне причини това, но Стария се оказа по-бърз от мен. Докато посегна към моя бластер, дулото на неговия вече опираше в ребрата ми.
— Спокойно — каза той и с другата си ръка забоде някаква инжекция в хълбока ми; усетих как целия се затоплям и отпускам — беше ампула „Морфей“. Направих още един безуспешен опит да извадя бластера и заспах.
Смътно дочувах гласове. Някой ме носеше, и то грубо, а друг му говореше: „Внимавай с този маймуняк!“. Онзи му отговаряше: „Няма страшно, срязани са му сухожилията“, след което другият предупреждаваше: „Но все още има зъби, внимавай!“
Да, помислих ядосано, само се доближете и ще ви ухапя с тях. Това за срязаните сухожилия изглеждаше вярно — не можех да мръдна никой от крайниците си, но повече ме разтревожи, че ме бяха нарекли „маймуняк“. Срамота е, помислих, да обижда беззащитен.
Поплаках и отново изпаднах в унес.
— По-добре ли се чувстваш, синко? — Стария се бе надвесил над леглото и ме гледаше замислено. Гърдите му бяха голи и покрити с посивели косми.
— Ъ-ъ-ъ, мисля, че да — отвърнах. Опитах се да седна, но не успях.
— Вече можем да те отвържем — каза Стария и започна да разкопчава катарамите на предпазните колани. — Не искахме да се нараниш. Ето!
Седнах. Разтрих изтръпналите си мускули.
— А сега — каза Стария, — докладвай какво си спомняш.
— Да си спомням ли?
— Те те бяха хванали. Спомняш ли си нещо от времето, когато паразитът те е яздил?
Внезапно изпитах ужасен страх и здраво стиснах края на леглото.
— Шефе! Те знаят къде е Отделът! Аз им казах.
— Няма страшно — спокойно отвърна той, — преместихме се на друго място. Малко след като те хванаха. Значи помниш?
— Разбира се. Излязох оттук — искам да кажа, от старите помещения на Отдела — и… — мислите ми се втурнаха напред; внезапно ми се стори, че държа жив господар в ръка и се готвя да го поставя на раменете на агента по наемите.
Призля ми. Стария избърса устата ми и внимателно ме помоли да продължа. Преглътнах и казах:
— Шефе… те са навсякъде. Завладели са града.
— Зная. Така е и в Де Мойн. И в Минеаполис, Сейнт Пол, Ню Орлийнз, Канзас сити. А може и на много други места, не зная… Не мога да бъда навсякъде — той се намръщи и добави. — Това е като да бягаш в чувал. Изоставаме, и то бързо. Дори в градовете, за които сме сигурни, не можем да направим нищо.
— Боже Господи! И защо?
— Остави това — каза нежно той. — Ти си първият ни пробив. Първият, когото успяваме да си възвърнем жив… и за щастие помнещ всичко. Това е важно. А твоят паразит е първият, който успяхме да запазим жив. Сега имаме възможност да…
Лицето ми трябва да е било въплъщение на самия ужас; мисълта, че господарят ми е жив — и все още може да ме възседне — беше повече, отколкото бях в състояние да понеса. Стария ме разтърси и каза меко:
— Успокой се. Още си твърде слаб.
— Къде е той?
— Паразитът ли? Не се безпокой за него. Сега е върху един орангутан на име Наполеон. Добре е.
— Убий го!
— Не може. Нужен ни е жив, за да го изследваме.
Трябва да съм изпаднал в истерия, защото той ми зашлеви един шамар и каза:
— Вземи се в ръце! Хич не ми е приятно да те тормозя, преди още да си оздравял, но няма как. Трябва да запишеш всичко, което, си спомняш. Така че осъзнай се и започвай.
Направих усилие над себе си и започнах внимателно да докладвам какво си спомням. Описах как наех таванското помещение, как привлякох първата си жертва и как после се преместихме в Конституционния клуб.
Стария кимна.
— Логично. Ти си бил добър агент и за тях.
— Ти не разбираш — възразих. — Аз въобще не съм мислил. Знаех какво правя, но това е всичко. Беше сякаш, ъ-ъ-ъ, сякаш… — не можах да намеря думи.
— Няма значение. Продължавай.
— След като привлякохме управителя на клуба, останалото беше лесно. Хващахме ги още като влизаха и…
— Имена?
— Да, ей сега. М. К. Грийнбърг, Тор Хансен, Дж. Хардуик Потър, неговият шофьор Джим Уейкли, прислужникът в тоалетната Джейк — от него после се наложи да се отървем, защото господарят му не му позволяваше да задоволява нуждите си. След това управителят — така и не научих името му. — Спрях и се опитах да си припомня един по един всички привлечени — О, Боже!
— Какво има?
— Заместник-министърът на финансите.
— И него ли?