— Чух, че си бил тук — каза той. Носеше шорти и нищо друго, ако не броим превръзката на лявата му ръка.
— Аз и толкова не съм чул — оплаках му се. — Какво ти има на ръката?
— Пчела ме ужили.
Щом не искаше да ми каже колко зле е обгорен, негова работа. Продължих:
— Стария беше вчера тук и замина по спешност. Да си го виждал оттогава?
— Да.
— Е? — попитах.
— Е, а ти как си? Ония от психото оправиха ли те вече, за да имаш достъп до секретна информация?
— Нима имаш някакви съмнения в това?
— Дяволски прав си, че имам. Горкият Джарвис въобще не можа да се оправи след това?
— Ъ? — бях забравил за Джарвис. — Къде е той сега?
— Беше. Изпадна в кома и умря — един ден след като ти замина. Искам да кажа, след като те заловиха — Дейвидсън ме изгледа. — А ти изглеждаш добре.
Изобщо не се чувствах добре. Обхвана ме слабост и с труд сдържах сълзите си. Дейвидсън се престори, че нищо не е видял и продължи:
— Трябваше да видиш хаоса, който настана, когато ти изчезна. Стария хукна да те гони без никакви дрехи по себе си, само с бластер. Изглеждаше готов на всичко. Можеше и да те хване, но го прибра полицията и се наложи после да го вадим от ареста. — Дейвидсън невесело се усмихна.
И аз изобразих някаква усмивка. Имаше нещо едновременно героично и смешно в тази гледка: Стария, втурнал се да спасява света гол, както майка го е родила.
— Съжалявам, че съм пропуснал тази сцена. А после какво стана?
Дейвидсън отново ме изгледа, каза: „Почакай малко“ и излезе.
Скоро се върна и продължи:
— Стария каза „о’кей“. Какво искаш да узнаеш?
— Всичко! Какво се е случило вчера?
— Тогава получих това — той размаха раненото си крило под носа ми. — Хем имах късмет. Трима други агенти бяха убити.
— А президентът? Той…
В стаята се втурна Дорис и се развика на Дейвидсън:
— Нали ти казах да чакаш в своята стая. Вече трябваше да си пристигнал в „Мърси хоспитал“. Линейката те чака пред входа от десет минути.
Той стана, усмихна се и я ощипа по бузата със здравата си ръка:
— Все едно, не могат да започнат шоуто без мен.
— Добре, но побързай.
— Идвам.
— Хей — извиках аз, — а президентът?
Дейвидсън ме погледна през рамо.
— Той ли? Добре си е; ни драскотина — и излезе.
Дорис се върна след няколко минути; бълваше огън и жупел.
— Пациенти! — каза го като обидна дума. — Трябваше да му бия инжекцията двадесет минути преди да тръгне, за да успее да подейства; а се наложи да го направя чак в линейката.
— Каква инжекция?
— Той не ти ли каза?
— Не.
— Е… няма причина да го крия от теб. Ампутация на лявата ръка от лакътя надолу след това присаждане на нова.
В такъв случай нямаше да чуя остатъка от историята от Дейвидсън. Присаждането на нов крайник не е лесна работа; пациентът трябва да стои под наркоза поне десет дена. Отново подкачих Дорис:
— Ами Стария? Ранен ли е? Или свещените ти правила забраняват да ми кажеш?
— Много плямпаш — отвърна тя и измъкна отнякъде чаша с млечнобяла помия. — Време е за утринно подхранване и дрямка.
— Изплюй камъчето или ще изплюя тази гадост в лицето ти.
— Стария? Имаш пред вид шефа на Отдела ли?
— Че кой друг?
— Той не е сред болните — тя направи физиономия. — Не бих искала него за пациент.
X
Търкалях се в леглото още няколко дни; през това време с мен се отнасяха като с малко дете. Не ми пукаше — та това беше първата ми истинска почивка от години. Раните ми полека-лека заздравяваха и вече ми бе позволено — по-скоро заповядано — да правя леки упражнения няколко пъти дневно.
Стария се отби при мен.
— Е — каза той, — още ли се преструваш?
Изчервих се.
— Дяволите да те вземат — отвърнах му. — Донеси някакви гащи и ще ти покажа кой се преструва.
— Успокой топката — той взе картона ми и го разгледа. После каза: — Сестра, донесете шорти за този човек. Той се връща в строя.
Дорис се изправи пред него като квачка, бранеща пилците си.
— Вие може да сте големия шеф, но тук заповедите ви не важат. Докторът ще…
— Млък! — прекъсна я той. — Бегом за дрехи.
— Но…
Той я хвана за раменете, завъртя я и с потупване по задника я насочи към вратата. Тя излезе, като пръскаше слюнки и се върна с доктора.
— Док — каза му спокойно Стария, — изпратих за гащи, а не за вас.
— Много ще съм ви благодарен, ако не се намесвате в работата ми с пациентите — каза студено медикът.
— Той не е ваш пациент. Изписах го.
— Така ли? Господине, ако не ви харесва начинът, по който се справям с работата си, приемете моята оставка.