Стария веднага обърна другия лист:
— Приемете моите извинения, господине. В заетостта си понякога забравям да спазя установените процедури. Бихте ли прегледали този пациент? Ако може да бъде изписан, с радост бих се възползвал от услугите му веднага.
Вената на слепоочието на доктора пулсираше, но той каза: „Разбира се, господине!“, разгледа картона и изпробва рефлексите ми.
— Необходимо му е още време, докато се възстанови напълно… но може да бъде изписан. Сестра, донесете дрехи за този човек.
Дрехите се състояха от шорти и обувки. Всички наоколо бяха облечени по този начин и за мен бе успокояващо да виждам толкова голи рамене без господари, вкопчени в тях. Казах това на Стария.
— Най-доброто, което можехме да направим — изръмжа той, — макар че така приличаме на плаж през август. Ако не се справим с цялата работа до зимата, тогава ще я втасаме.
Той спря пред врата с надпис: „Биологическа лаборатория. Влизането забранено!“ Дръпнах се назад.
— Къде отиваме?
— Да видим дубльора ти, маймуната с твоя паразит.
— Така си и мислех. Не, благодаря… без мен — усетих, че треперя.
— Виж сега, синко — започна търпеливо той, — трябва да преодолееш тази паника. А най-добрият начин за това е да се изправиш срещу нещото, което те плаши. Зная, че е трудно; прекарах часове, гледайки тази твар, като се опитвах да свикна с вида й.
— Нищо не знаеш… не можеш да го знаеш! — вече треперех толкова силно, че трябваше да се подпра на касата на вратата, за да не падна.
— Предполагам, че е различно — бавно каза той, — когато наистина си бил под властта му. Джарвис…
— Дяволски прав си, че е различно! Не можеш да ме вкараш вътре!
— Да, така е. Явно докторът е бил прав. Връщай се, синко, обратно в лазарета — Стария прекрачи прага на лабораторията.
Беше направил три или четири крачки, когато извиках:
— Шефе!
Той спря и се обърна с безизразно лице.
— Почакай — продължих аз, — идвам с теб.
— Не си длъжен.
— Ще го направя. Просто… просто ми трябваше малко време, за да овладея нервите си.
Тръгнахме заедно, рамо до рамо. Той топло хвана едната ми ръка и я стисна с обич. Минахме през още една заключена врата и влязохме в топло и влажно помещение. Там в една клетка стоеше маймуната. Торсът й беше обхванат от сложна плетеница метални ремъци. Крайниците й висяха безжизнено, сякаш не можеше да ги използва. Тя вдигна глава и ни погледна злобно и умно; след това огънят в очите й угасна и те останаха просто очи на безсловесно животно, изпитващо болка.
— Откъм гърба — тихо каза Стария. Щях да се дръпна назад, но той все още ме държеше за ръката. Маймуната ни проследи с поглед, но тялото й бе обездвижено от ремъците. Сега вече можех да видя… него.
Моят господар. Тварта, която ме беше яздила не зная колко време, беше говорила през устата ми и мислила с мозъка ми. Моят господар.
— Спокойно — каза меко Стария. — Ще свикнеш. Погледни за малко настрани; помага.
Ужасът, който предизвиква паразитът, не идва от външния му вид. Нито пък от знанието, какво може да направи той, защото изпитах същия ужас, когато видях такъв за първи път, без да зная на какво са способни. Опитах се да обясня това на Стария. Той кимна, без да откъсва очи от паразита и каза:
— С всички е така. Безпричинен страх като на птичка пред змия. Това може да е основното им оръжие — той отмести погледа си, сякаш голяма доза от тази гледка би била твърде много дори за неговите волски нерви.
Аз не мърдах от мястото си; опитвах се да свикна с гледката и същевременно да задържа закуската в стомаха си. Не спирах да си повтарям, че тварта не може да ми навреди. Отместих поглед и видях, че Стария ме гледа.
— Е, как е? — попита той. — Посвикна ли?
— Малко — отново погледнах паразита и продължих свирепо. — Искам да го убия! Да ги избия всичките… цял живот бих могъл да ги убивам, убивам… — отново започнах да треперя.
Стария ме погледна внимателно и след това ми подаде бластера си. Това ме изненада. Не бях въоръжен, защото идвахме направо от лазарета. Взех оръжието и погледнах въпросително.
— За какво ми е?
— Нали искаш да го убиеш. Щом трябва — направи го. Убий го. Сега. Веднага.
— Но… шефе, ти ми каза, че тварта е необходима за експерименти.
— Така е. Но ако чувстваш, че трябва да я убиеш, не се колебай. Твоя е. Ако е нужно да я убиеш, за да станеш отново пълноценен, действай.
„За да станеш отново пълноценен…“ Мисълта отекна в главата ми. Стария знаеше как да ме излекува. Вече не треперех; в ръката ми беше бластерът, готов да бълва огън и убива. Моят господар…
Ако го убиех, щях да съм свободен човек, а докато той е жив — никога нямаше да мога да се почувствам такъв. Исках да избия всички такива твари… но тази тук преди всичко.