Моят господар… все още мой господар, докато не го убия. Бях сигурен, че ако останехме само двамата, нямаше да мога да направя нищо; щях да замръзна на място, а той щеше да се покатери върху мен и да се настани между лопатките ми; щеше да овладее мозъка ми и самия мен.
Но сега можех да го убия!
Вече не бях уплашен. Бях свирепо развълнуван. Вдигнах оръжието.
Стария ме наблюдаваше.
Отпуснах ръка и казах несигурно:
— Шефе, а ако го убия… Имаме ли друго?
— Не.
— Но той е нужен.
— Да.
— Тогава… Защо, за Бога, ми даде в такъв случай бластера?
— Знаеш защо. Ако трябва да го убиеш, действай. Ако успееш да се сдържиш, Отделът ще използва паразита.
Трябваше да го убия. Дори всички други да бяха мъртви, ако този живееше, аз бих се страхувал да стоя сам на тъмно. А можехме да си набавим десетки други от Конституционния клуб. След като този беше мъртъв, самият аз можех да оглавя акцията. Отново вдигнах бластера, дишайки тежко.
После се обърнах и подхвърлих оръжието на Стария, той го хвана във въздуха и попита:
— Какво стана?
— Не зная. Оказа се достатъчно да разбера, че мога да го направя.
— Предположих, че ще стане така.
Чувствах се приятно отпуснат, сякаш току-що бях убил враг или спал с жена… сякаш бях убил паразита. Вече можех да се обърна с гръб към него. Дори не бях ядосан на Стария.
— Винаги знаеш всичко, дявол да те вземе. Хубаво ли е да си кукловод?
Той се отнесе сериозно към шегата ми.
— Не съм такъв. Най-много да изведа някого на пътя, който той самият желае. Ето го кукловода.
— Да — съгласих се мрачно, — той наистина е кукловод. Мислиш си, че знаеш, какво е да си кукла… но нямаш представа. И, шефе… надявам се никога да не узнаеш.
— Аз също — отговори сериозно той.
Вече можех да гледам паразита, без да треперя. Продължих:
— Шефе, когато свършиш с него, ще го убия аз.
— Обещавам.
В помещението нахлу човек, облечен в шорти и лабораторна престилка; това го правеше да изглежда глупаво. Не беше Грейвз; никога вече не видях Грейвз. Предполагам, че Стария го бе изял на закуска.
— Шефе — каза човекът, — не знаех, че си тук. Аз…
— Тук съм — прекъсна го Стария. — А ти защо носиш престилка? — и насочи бластера си към него.
Човекът погледна оръжието невярващо.
— Че нали съм на работа. Човек винаги може да се залее с нещо, а някои от разтворите ни са доста…
— Свали я!
— Ъ?
Стария размаха оръжието заканително и ме предупреди:
— Бъди готов да го хванеш.
Човекът съблече престилката. На раменете му нямаше нищо — нито плужек, нито характерните зачервявания и ранички.
— Вземи проклетата престилка и я изгори — посъветва го Стария. — И се връщай на работа.
Човекът забърза към вратата със зачервено лице, но преди да излезе се обърна и попита:
— Шефе, готов ли си за… за процедурата.
— Скоро ще съм. Ще ти се обадя.
Той излезе. Стария прибра бластера, въздъхна уморено и занарежда:
— Издай заповед. Прочети я пред всички. Накарай ги да се подпишат, че са я чули. Татуирай им я на хилавите телца дори — все едно, пак ще се намери някой многознайко, който смята, че тя не се отнася до него. Учени!
Отново се обърнах към своя бивш господар. Видът му все още ми внушаваше погнуса, но сега примесена с чувство за надвиснала опасност, което не беше изцяло неприятно.
— Шефе — попитах, — какво ще правиш с тази твар?
— Намислил съм да я разпитам.
— Какво? Но как? Искам да кажа… маймуната…
— Да, маймуната не може да говори. Ще трябва да използваме човек… доброволец.
Когато осъзнах значението на думите му, ужасът ме завладя отново с почти пълна сила.
— Не можеш да постъпиш така. Не бива да го правиш… с когото и да е.
— Мога и ще го направя. Което трябва, трябва.
— Няма да се яви никакъв доброволец!
— Един вече се яви.
— Така ли? Кой?
— Но не искам да използвам него. Търся по-подходящ човек.
Изпитвах отвращение и не го скрих.
— Не трябва да го използваш, дори и да е доброволец. А втори няма да намериш; едва ли съществува друг такъв ненормалник.
— Може би си прав — съгласи се той. — Но аз все пак не искам да използвам първия доброволец. Разпитът е задължителен, синко; досега разузнаването ни не е узнало нищо. Бием се, без да познаваме врага. Не можем да преговаряме с него, не знаем откъде е дошъл и какви са слабите му места. Трябва да научим тези неща; от това зависи нашето съществуване. Единственият начин да разговаряме с тези същества е чрез човек. И аз ще го използвам. Но все още очаквам втори доброволец.