— Не ме гледай така!
— Нарочно те гледам!
Моят отговор беше наполовина шега; неговият ме накара да изгубя дар слово. Успях да изпелтеча:
— Ти си луд! Ако знаех, за какво смяташ да използваш този паразит, щях да го убия, ей Богу! А ти готвиш мен за доброволец… Не! Стига ми толкова.
Той продължи, сякаш не бе чул нищо:
— Не можем да вземем когото и да е; трябва да е някой, който ще може да го понесе. Джарвис, например, се оказа недостатъчно издържлив. А ти си.
— Аз? Първият път оживях. Но… втори не бих понесъл.
— Все пак — каза спокойно той, — по-малко вероятно е това да убие теб, отколкото някой друг. Ти поне имаш опит; с кой да е друг ще има повече риск да изгубя агент.
— Откога пък започна да ти пука за живота на агентите? — горчиво го попитах аз.
— Винаги съм бил загрижен за вас, повярвай. Повтарям ти още веднъж, синко: ще направиш ли това, след като знаеш, че то трябва да бъде направено и че ти имаш най-добър шанс от всички да оцелееш и да ни помогнеш — защото веднъж си минал през това — или ще оставиш друг агент да рискува разсъдъка и живота си вместо теб?
Опитах да му обясня чувствата си. Не можех да понеса мисълта, че ще умра, докато съм под контрола на паразита. По някакъв начин усещах, че така ще попадна в безкраен непоносим ад. Още по-неприятен беше вариантът да не умра, след като плужекът ме докосне. Но не можех да намеря думи за всичко това. Просто свих рамене.
— Можеш да ме уволниш, ако искаш, но има граници за това, което човек може да издържи. Отказвам.
Той се обърна към интеркома на стената и повика лабораторията.
— Започваме веднага. Побързайте.
— С кого? — попита един глас. Беше на човека с престилката.
— Първия доброволец.
— Значи по-малкия стол? — гласът изразяваше съмнение.
— Точно така. Размърдайте се.
Упътих се към вратата, но Стария ми се сопна:
— Ти пък къде хукна?
— Където и да е — сопнах му се и аз. — Не желая да участвам в това.
Той ме хвана за рамото и ме завъртя с лице към себе си.
— Никъде няма да ходиш! Ти познаваш тези твари и съветите ти може да са от полза.
— Пусни ме!
— Ще останеш! — кресна той. — Ако трябва, ще те завържа, но ще останеш. Позволих ти някои неща поради болестта, но вече ми дойде до гуша от твоите глупости.
Бях прекалено уморен, за да споря с него.
— Ти си шефът — съгласих се.
Хората от лабораторията докараха един стол на колела, който ми напомни за „Синг-Синг“. Имаше ремъци за глезените, коленете, китките и лактите, а също и за кръста и гърдите. Облегалката на стола беше ниска, за да бъдат на разположение раменете и гърбът на жертвата.
Поставиха стола до клетката с маймуната и махнаха едната й стена, маймуната ги наблюдаваше съсредоточено и умно, но не можеше да помръдне крайниците си. Въпреки това безпокойството ми нарасна. Само авторитетът на Стария ме задържаше в помещението. Лаборантите отстъпиха назад; явно всичко беше готово. Външната врата се отвори и влязоха няколко души, между тях и Мери.
Изгубих равновесие. Бях я търсил и няколко пъти се бях опитвал да й пратя послание по сестрите, но те или не я познаваха, или бяха инструктирани да не я познават. А сега я виждах при тези обстоятелства. Изругах на ум Стария — такова зрелище не беше за жена, дори за жена — агент. Всичко си имаше граници.
Мери изглеждаше изненадана и ми кимна. Разбирах я; сега не беше време за „здравей, как си“. Тя изглеждаше добре, макар и необичайно сериозна. Беше облечена като медицинските сестри, но без глупавата черупка на гърба. Останалите влезли бяха мъже; носеха някакви апаратури за стереозапис и други някакви съоръжения.
— Готови ли сме? — попита шефът на лабораторията.
— Започвайте — отвърна Стария.
Мери отиде до стола и седна. Двама от лаборантите коленичиха и започнаха да стягат ремъците. Гледах като шашнат. След около секунда хванах Стария, буквално го хвърлих настрани и се озовах пред стола, пътем изритвайки лаборантите. Изревах:
— Мери! Ставай от там!
Стария бе насочил бластер към мен.
— Не мърдай — заповяда той. — Вие, тримата — хванете го и го завържете.
Погледнах бластера и после Мери. Тя ме гледаше съчувствено.
— Стани, Мери — казах тъпо аз. — Искам да седна.
Изнесоха стола и докараха друг, по-голям. Не бих могъл да вляза в нейния — и двата са били правени по мярка. След като ме завързаха, бях абсолютно обездвижен; със същия успех можеха да ме залеят и с бетон. Гърбът започна непоносимо да ме сърби, сякаш в очакване нещо да се прилепи за него.