Мери вече не беше в помещението; не я видях да излиза, но и не ми пукаше за нея. Стария положи ръка на рамото ми и измърмори: „Благодаря, синко“. Не му отговорих.
Не видях как сваляха паразита от маймуната — това ставаше зад гърба ми. Всъщност, нямах и желание да наблюдавам тази операция. По едно време маймуната нещо изпищя, някой каза: „Внимавай!“ и последва пълна тишина, сякаш всички бяха затаили дъх.
Нещо влажно докосна гърба ми и аз припаднах.
Свестих се със същата решителност и енергия, както и предния път. Знаех, че съм поставен натясно, но не се страхувах от това. Имах твърдата увереност, че ще ги надхитря.
— Чуваш ли ме? — остро попита Стария.
— Стига си викал — казах в отговор.
— Спомняш ли си защо сме тук?
— Искаш да задаваш въпроси. Какво чакаш?
— Какво представляваш?
— Глупав въпрос. Висок съм шест фута и един инч, имам повече мускули, отколкото мозък и тежа…
— Не ти. Знаеш за кого говоря… за теб.
— На „Познай кой съм“ ли ще играем?
Стария не отговори веднага.
— Няма смисъл да се преструвам, че не зная какво си…
— Да, но го правиш.
— Знаеш, че те изучавах през цялото време докато беше върху маймуната. Научих някои неща, които ми дават известно предимство. — Той започна да свива пръсти един по един. — Първо, можеш да бъдеш убит. Второ, може да ти бъде причинена болка. Не обичаш електрошока и не можеш да понасяш дори горещината, която понася един човек. Трето, без своя носител ти си безпомощен. Мога да заповядам да те махнат от него и ще умреш. Четвърто, носителят ти не може да се движи, нито пък ти без него. Опитай ремъците, ако не вярваш. Или ще отговаряш на въпросите, или ще умреш.
Вече бях опитал ремъците. Както очаквах, беше невъзможно да се измъкна от тях. Това не ме обезпокои; бях учудващо спокоен отново с господаря — никакви грижи и вълнения. Моята работа беше да изпълнявам, а бъдещето да се грижи само за себе си. Ремъкът на левия ми глезен изглеждаше малко по-хлабав от останалите; може би щях да успея да измъкна крака си от него. Опитах и ремъците на ръцете; може би, ако се отпуснех напълно…
Веднага дойде заповед — или взех решение — това беше все едно. Не съществуваха разногласия между господаря и мен; ние бяхме едно цяло. Заповед или решение, не беше време да предприемам рисковани опити за измъкване. Огледах хората в помещението, опитвайки се да преценя колко от тях са въоръжени. Предположих, че само Стария; това увеличаваше шансовете ми.
Някъде дълбоко в себе си изпитвах болката за вината и отчаянието, познати единствено на слугите на господарите, но бях прекалено зает, за да се безпокоя от това.
— Е? — продължи Стария. — Ще отговаряш ли или да те накажа?
— Досега не си задал нито един разумен въпрос — казах аз.
Стария се обърна към един от лаборантите:
— Дай ми разрядника.
Не обърнах внимание на думите му; бях зает да проверявам ремъците. Ако можех да го подлъжа да дойде по-близо, за да мога да докопам бластера — стига, разбира се, да успея да освободя едната си ръка…
Той протегна някаква пръчка към раменете ми. Изпитах внезапна и ужасно силна болка; пред очите ми причерня, сякаш бяха угасили осветлението. Бях разделен на две — за момент останах без господаря.
Болката премина; от нея остана само опустошителния спомен. Господарят отново пое контрол над мен още преди да успея да настроя мозъка си на съзнателно мислене. За първи път по време на службата ми за него изпитвах известен страх и тревога — част от неговите.
— Е — попита Стария, — как ти се стори?
Паниката премина. Отново бях изпълнен с безметежно спокойствие, въпреки че бях нащрек. Китките и глезените, които бяха започнали да ме болят, спряха.
— Защо го направи? — попитах. — Ясно е, че можеш да ми причиниш болка, но защо?
— Отговаряй на въпросите ми.
— Ами задай ги.
— Какво представляваш?
Отговорът не дойде веднага. Стария отново доближи до мен пръчката и тогава чух гласа си:
— Ние сме народът.
— Кой народ?
— Единственият. Ние ви изучихме и опознахме. Ние… — внезапно спрях.
— Продължавай — каза намръщен Стария и посегна с пръчката.
— Ние сме дошли — продължих, — за да ви донесем…
— Да ни донесете какво?
Исках да говоря — пръчката беше ужасяващо близо. Но имах затруднения с намирането на думи. Изтърсих:
— Да ви донесем мир.
Стария изсумтя.
— Мир — не спирах аз — и покой, и задоволство, и радостта от… от подчинението. — Отново се поколебах; „подчинение“ не беше точната дума. Сякаш говорех чужд език. — От… от нирваната. — Това беше точната дума. Почувствах се като куче, погалено по главата, след като е донесло на стопанина си хвърлената пръчка. Изскимтях от удоволствие.