— Нека обобщим — каза Стария. — Обещавате на човечеството, че ако се предадем, ще се погрижите за нас и ще ни направите щастливи. Това ли е?
— Точно така!
Стария помълча за известно време, загледан в раменете ми. После се изплю на пода и бавно каза:
— Знаеш ли и преди често са ни предлагали подобна сделка. Дявол знае защо, никога не се е получавало.
— А ти опитай — предложих му аз. — Лесно може да се уреди… и тогава ще разбереш.
Този път той ме погледна в лицето.
— Може би трябва да го направя някой ден. Но точно сега — той продължи със строг глас, — ти ще отговаряш на въпросите ми. Започнеш ли да увърташ, ще увелича тока — той размаха пръчката.
Свих се в черупката си, разочарован от поражението. За момент бях помислил, че той ще се съгласи и обмислях евентуалните възможности да избягам.
— А сега — продължи той, — откъде сте дошли?
Не отговорих. Нямаше заповед за това. Пръчката дойде съвсем близо до мен.
— Отдалеч! — избухнах аз.
Стария почака малко, после каза:
— Ще трябва да поосвежа паметта ти.
Гледах го тъпо, без мисъл в главата. Един от асистентите го прекъсна:
— Може да има семантичен проблем. Различни астрономически концепции.
— Защо? — попита Стария. — Този плужек знае всичко, което знае човекът под него; това е доказано. — Все пак реши да зададе по-конкретен въпрос. — Виж тук. Това е Слънчевата система, трябва да я познаваш. Твоята планета в нея ли се намира или извън нея?
Поколебах се, после отговорих:
— Всички планети са наши.
— Интересно какво искаш да кажеш — Стария попипа замислено долната си устна и продължи: — Както и да е, не възразявам да претендирате и за цялата проклета Вселена. Къде е гнездото ви? Откъде идват вашите кораби?
Не можех да му кажа това; мълчах. Той протегна ръка и отново изпитах съкрушителна болка.
— Говори, по дяволите! От коя планета? Марс? Венера? Юпитер? Сатурн? Уран? Нептун? Плутон?
Докато той ги изброяваше, аз ги виждах една по една — макар да не бях ходил по-далеч от Земята. Когато назова вярната, аз разбрах коя е тя, но мисълта за това веднага бе заличена от съзнанието ми.
— Говори — продължи той, — или ще опиташ камшика.
— Нито една от тях — чух гласа си. — Нашият дом е много по-далеч.
Той ме погледна зад раменете и след това в лицето.
— Лъжеш! Но аз зная как да те направя честен.
— Не, не!
— Не преди да опитаме — той бавно доближи пръчката до гърба ми. Отново знаех отговора и се готвех да го кажа, когато нещо сграбчи гърлото ми. След това започна болката.
И не спря. Бях разкъсан на части; опитах се да говоря, за да се отърва от тази ужасна болка, но някаква ръка все още ме стискаше за гърлото.
През падналата пред очите ми пелена видях размазаните очертания на Стария. „Стига ли ти толкова?“, попита той. Опитах се да отговоря, но се задавих и не успях. Видях го пак да вдига пръчката.
След това нещо в мен избухна и умрях.
Те се бяха надвесили над мен и един от тях каза:
— Съвзема се.
Лицето на Стария беше над моето.
— Добре ли си, синко? — попита тревожно той. Извих глава.
— Обърнете се на една страна, моля — каза друг глас. — Трябва да ви поставя инжекция. — Човекът коленичи до мен и после нещо ме убоде. Той стана, погледна ръцете си и ги избърса в шортите.
„Джиро“, помислих си разсеяно, или нещо подобно. Какъвто и да беше, стимулаторът свърши работа. След малко дори успях да седна без чужда помощ. Все още се намирах в помещението с клетката, точно пред дяволския стол. Опитах да се изправя на крака. Стария ми подаде ръка, но аз я отблъснах с думите:
— Не ме докосвай!
— Извинявай — каза той и после извика: — Джоунс! Вземете с Ито носилка и го закарайте в лазарета. Докторе, и ти с тях!
— Естествено — мъжът, който ми беше поставил инжекцията, посегна да подхване ръката ми. Отдръпнах се и от него.
— Долу ръцете!
Докторът погледна въпросително Стария, който сви рамене и с жест изгони всички. Излязох от помещението без чужда помощ. В коридора спрях, огледах китките и глезените си и реших, че лазаретът все пак не е лоша идея. Там Дорис щеше да се погрижи за мен, а може би щях и да заспя. Чувствах се така, сякаш се бях боксирал петнадесет рунда и бях ги изгубил всичките.
— Сам! Сам!
Този глас ми беше познат. Мери дотича по коридора, застана пред мен и ме погледна с големите си, печални очи.
— О, Сам! Какво са направили с теб? — гласът й беше толкова задавен, че едва я разбрах.
— Ти ли не знаеш? — отговорих аз и събрах сили, за да й зашлевя един шамар. — Кучка!