Стаята ми бе все още празна, но Дорис я нямаше там. Затворих вратата, легнах по очи и се опитах да спра да мисля и чувствам. По някое време дочух някой да диша тежко, отворих едно око и видях Дорис.
— Какво се е случило с теб? — възкликна тя. Усетих нежния допир на ръцете й. — Ох, горкият… Лежи тук, сега ще извикам доктора.
— Не!
— Но той трябва да те прегледа!
— Не искам да го виждам! Направи нещо ти.
Тя не отговори. След малко излезе и почти веднага се върна. Започна да промива раните ми. Когато ме докосваше по гърба, идваше ми да пищя от болка. Тя скоро свърши с превръзките и каза:
— А сега по гръб.
— По-добре да остана по очи.
— Не — настоя тя, — трябва да изпиеш нещо. Хайде, бъди добро момче.
Успях да се обърна, предимно с нейна помощ. Изпих това, което ми даде и след малко заспах.
Струва ми се, че си спомням, че по едно време бях буден, до мен седеше Стария и аз го ругаех. И докторът беше там — ако всичко не е било сън.
Мис Бригс ме събуди, а Дорис ми донесе закуската; сякаш никога не ме бяха изписвали. Не бях съвсем зле; чувствах се така, сякаш се бях спуснал в буре по Ниагарския водопад. Имах превръзки на ръцете и краката на порязаните от ремъците места, но костите ми бяха здрави. Болеше ме най-вече душата.
Не ме разбирайте погрешно. Стария можеше да ме изпрати на кое да е опасно място. Такава ми беше работата. Но не и това, което той направи с мен. Знаеше, кое е слабото ми място и съзнателно го експлоатира, за да ме принуди да направя това, което иначе не бих направил. След което ме използва безжалостно. О, и на мен ми се е случвало да бия някого, за да го накарам да проговори. Понякога не може да се мине без това. Но сега беше друго. Повярвайте.
Бях огорчен най-много от Стария. А Мери! Каква ми беше тя, в края на краищата? Някаква си мацка. Вярно, бях отвратен от това, че бе изиграла ролята на примамка. Нормално беше да използва женствеността си в своята работа като агент; Отделът имаше и други жени-агенти. Така е било винаги — младите, симпатични жени са използвали това свое оръжие. Но не биваше да го използва срещу колега — още повече срещу мен.
Не е много логично, нали? За мен тогава беше. Реших, че ми е достатъчно; нека продължава операция „паразит“ без мен. Ако иска пък, да върви по дяволите.
XI
Трябваше да се оплача на някого и Дорис се оказа на топа на устата. Тя остана възмутена; слабо казано, беше бясна като тигрица, настъпена по опашката. Тя бе превързала раните, причинени от тях. Като медицинска сестра сигурно беше виждала и много по-тежки рани, но тези бяха направени от нашите хора. Казах й какво мисля за ролята на Мери в цялата работа.
— Правилно ли разбрах, че си искал да се ожениш за това момиче?
— Точно така. Голям глупак съм, нали?
— Тогава тя е знаела как ще постъпиш. Не е било честно от нейна страна — тя спря да ме масажира за момент; очите й хвърляха светкавици. — Не съм виждала твоята рижа хубостница, но ако я видя, ще й издера физиономията!
— Ти си добро момиче, Дорис — усмихнах й се аз. — Вярвам, че си честна с мъжете.
— Е, не съм света вода ненапита. Но ако бях извършила нещо наполовина толкава долно, щеше да ме е срам да се погледна в огледалото. Обърни се сега за другия крак.
Скоро се появи и Мери. Отначало чух само гневния глас на Дорис:
— Не можете да влезете.
— Ще вляза — отговори гласът на Мери.
— Разкарай се — не се сдържа вече Дорис — или ще ти оскубя рижавата коса от корените!
Чу се шум от боричкане и след това изплющя силна плесница.
— Хей! Какво става там? — викнах аз.
И двете се показаха на вратата. Дорис дишаше тежко и косата й беше разбъркана; Мери успяваше да запази достойнство, но на лявата й буза имаше яркочервена следа с големината на дланта на Дорис.
— Излизай — каза Дорис, щом успя да си поеме дъх. — Той не желае да те вижда.
— Нека го чуя от него — отвърна Мери.
Погледнах ги и казах:
— О, по дяволите. След като вече е тук, имам някои неща да й кажа. Благодаря, Дорис.
— Ама че си глупак! — изфуча Дорис и излезе.
Мери приближи до леглото.
— Сам! — каза тя. — Сам!
— Не се казвам Сам.
— Не зная истинското ти име.
Не беше сега моментът да й обяснявам, че родителите ми от всички имена на света за сина си бяха избрали Елихю.
— Добре, де. Нека бъда Сам.
— О, Сам, скъпи — повтори тя.
— Не съм ти „скъп“.
Тя поклати глава.
— Да, зная. Не зная защо ме мразиш, Сам, и дойдох да разбера. Може би с нищо не мога да го променя, но поне ще зная.
Това вече беше прекалено.