Мери ми върна снимката и аз казах:
— Прилича на купол на цирк. Какво друго знаем?
— Нищо.
— Нищо? За седемнадесет часа! Досега трябваше да ври от агенти!
— Пратихме. Четирима при обекта и още двама за свръзка. Никой от тях не се върна. Не обичам да губя агенти, Сами, особено когато това няма резултат.
Внезапно разбрах, че положението трябва да е много сериозно щом Стария рискуваше собствената си глава, а с това и цялата организация. Отделът — това беше той. Побиха ме тръпки. Обикновено агентът е длъжен да спаси собствената си кожа — за да довърши мисията и да докладва. В това задание Стария беше този, който трябваше да се върне; а след него Мери. Аз бях не по-ценен от съдържанието на кошче за боклук. Тази работа не ми хареса особено.
— Един от агентите направи частичен доклад — продължи Стария.
— Той бе дегизиран като обикновен зяпач и предаде по личния си телефон, че това трябва да е космически кораб. След това — че корабът се отваря и той ще се опита да отиде по-близо, отвъд полицейския кордон. Последното, което каза, беше: „Ето ги, идват. Те са малки същества, около…“ След това изключи.
— Малки хора?
— Каза „същества“.
— Съобщения от други източници?
— Колкото искаш. От демойнската стереовизия изпратили екип за снимки на място. Но всичко, което излъчиха, беше заснето отдалеч, и то от въздуха. Виждаше се само някакъв дискообразен обект. После за около два часа нито снимки, нито новини, а след това картина в едър план и ново обяснение.
Стария млъкна.
— И какво е то? — не издържах аз.
— Цялата работа била нагласена. „Космическият кораб“ бил построен от две селянчета в горите близо до тяхната ферма. От метални и пластмасови плоскости. Лъжливото съобщение било направено от говорител на стереовизията, който бил измислил цялата работа. Момчетата действали по негови указания. Веднага го уволнили и най-новото „нашествие от космоса“ се оказало просто една шега.
— Как ще е шега — наежих се аз, — като сме загубили шест човека. Не трябва ли да ги открием?
— Не, излишно е да се опитваме. Това, което трябва да открием, е защо местоположението на обекта върху тази снимка — той вдигна фотографията, направена от космическата станция — не съвпада точно с това, показано по новините… и защо демойнската стереовизия мълча в продължение на два часа.
А аз бих искала да си поговоря с онези селянчета — обади се за първи път Мери.
Приземих колата на пътя на около пет мили преди Гринел и започнахме да търсим фермата на Маклейн — според новините хлапетата се казвали Винсънт и Джордж Маклейн. Не беше трудно да я намерим. На една отбивка от пътя стоеше табела: „Оттук за космическия кораб“. Малко след разклона двете страни на пътя бяха плътно покрити с паркирали коли, дуота и дори трифибии. Пред входа на фермата няколко щанда предлагаха разхладителни напитки и сувенирчета. Едно щатско ченге управляваше движението.
— Спри — каза Стария. — Да видим какво става тук, а?
— Добре, чичо Чарли — съгласих се аз.
Стария се втурна напред, размахвайки бастуна си. Помогнах на Мери да слезе и тя за момент се притисна към мен, като ме хвана за ръката. Погледна ме — успяваше да изглежда едновременно и глупава, и скромна.
— О, братко, колко си силен!
Дощя ми се да я плесна. Агент на Стария в ролята на такава завеяна патка — все едно да видиш усмихнат тигър.
„Чичо Чарли“ се размотаваше наоколо, притесняваше полицаите, настъпваше хората и им се извиняваше; дори си купи пури от един щанд — въобще, създаваше впечатление на заможен изкуфял дъртак в отпуска. Обърна се към нас и посочи с пурата си един сержант:
— Инспекторът казва, че това е фалшификация, мили мои — някакви хлапета си направили майтап. Ще тръгваме ли?
— И няма никакъв космически кораб? — Мери изглеждаше разочарована.
— Има космически кораб, ако така искате да го наречете — отговори ченгето. — Просто следвайте тълпата… А аз все още съм сержант, а не инспектор.
Прекосихме едно пасище и навлязохме в горичка. На входа на фермата вземаха по долар на човек и мнозина се отказваха. Пътеката през гората беше почти безлюдна. Движех се внимателно и ми се прииска да имах очи на тила вместо телефон. Чичо Чарли и сестричката вървяха пред мен. Мери бърбореше като глупачка и някак успяваше да бъде по-ниска и по-млада, отколкото беше в колата. Излязохме на една поляна и там видяхме „космическия кораб“.
Беше повече от сто фута в диаметър, но явно бе набързо скалъпен от ламарина и пластмасови листи, запоени един за друг с алуминиев спрей. По форма наподобяваше две чинии, захлупени една върху друга. Нищо особено. Въпреки това, Мери изписка: