— След всичко това, което направи, ти не знаеш защо! Мери, може да си студенокръвна като риба, но не е възможно да си толкова глупава.
— Точно обратното, Сам. Не съм студена, но често съм глупава. Погледни ме, моля те. Зная какво са ти сторили. Зная, че се съгласи доброволно на това, за да ме спасиш. Зная и съм ти дълбоко благодарна. Но не зная защо ме мразиш. Не съм те молила да ме заместваш и не съм го желала.
Не отговорих. След малко тя попита:
— Не ми ли вярваш?
Подпрях се на лакът.
— Може и да си вярваш, че е било така. А сега аз ще ти кажа, как беше.
— Да, ако обичаш.
— Ти седна на оня проклет стол с ясното съзнание, че аз няма да те оставя да преминеш през всичко това. Ти знаеше това, все едно дали двуличният ти женски ум ти позволява да си го признаеш или не. Стария не би могъл да ме насили — нито с оръжие, нито с наркотици. Ти би могла, и го направи. Накара ме да извърша нещо, пред което по-скоро бих умрял; което ме остави омърсен и развален. Направи го.
Тя пребледняваше все повече и повече, докато накрая лицето й изглеждаше почти зелено на фона на косата. Успя да задържи дъха си и каза:
— И ти вярваш в това, Сам?
— А в какво друго?
— Сам, въобще не беше така. Не знаех, че ще бъдеш там. Бях ужасно изненадана. Но трябваше да седна на стола — бях обещала.
— „Обещала“ — повторих аз. — Като ученичка.
— Сам знаеш, че не е така.
— Няма значение. Нито пък дали си знаела, че ще бъда там. Работата е в следното: ти беше там и аз бях там — и не ми разправяй, че не си могла да прецениш какво ще стане, като седнеш на проклетия стол.
— О — поклати тя глава и продължи, — значи, ти така виждаш нещата и не бих могла да те убедя в обратното.
— Едва ли.
Тя остана съвършено неподвижна доста дълго. Аз чаках. Накрая тя каза:
— Сам… едно време ти спомена, че искаш да се ожениш за мен.
— Тогава времената бяха други.
— Не очаквам да подновиш предложението. Но искам да ти кажа нещо във връзка с това. Без значение какво мислиш за мен, аз съм ти дълбоко благодарна за това, което направи. И, Сам… вече можеш да ми се натрапиш. Разбра ли ме?
Усмихнах и се невесело.
— Честно казано, винаги съм се удивлявал на женските разсъждения. Понякога дори ме забавляват, ей Богу! Значи, мислиш, че можеш да изравниш резултата с помощта на този вечен женски коз? — продължавах да се хиля, а тя почервеня. — Няма го майстора. Не бих искал да ти създавам неудобства, като приема щедрото ти предложение.
— Сама си го изпросих — каза тя с равен глас. — Както и да е, предложението ми остава в сила. Това… или каквото и да е, което мога да направя за теб.
Легнах и се отпуснах.
— Да, би могла да ми направиш една услуга.
— Каква, Сам? — грейна тя.
— Да ме оставиш на мира. Уморен съм.
Обърнах се към стената.
Стария се отби следобед. Непосредствената ми реакция бе удоволствие; трудно беше да не го обичаш. После си припомних всичко и охладнях.
— Искам да поприказваме — започна той.
— Аз пък не искам. Махни се.
Сякаш не ме чу. Дойде до леглото.
— Имаш ли нещо против да седна?
— Че ти вече седна.
И това мина покрай ушите му.
— Знаеш ли, синко, ти си един от най-добрите ми агенти, но понякога избързваш със заключенията.
— Нека това не те тревожи — отвърнах аз. — Смятам да подам оставка веднага, щом докторът ме изпише.
Той просто не чуваше това, което не искаше да чуе.
— Да, избързваш. Вземи например това момиче, Мери…
— Коя Мери?
— Знаеш за кого говоря; известна ти е под името Мери Кавано.
— Ти я вземи.
— Нахвърли се върху нея без нищо да знаеш. Сега тя е ужасно разстроена. Може дори да я изгубя като агент.
— Ох, ще се разплача.
— Слушай какво, малък мерзавецо, нямаш никакво основание да се държиш грубо с нея. Не са ти известни фактите.
Не отговорих; да започнеш да обясняваш е лоша защита.
— Зная какво си мислиш — продължи той. — Мислиш, че тя съзнателно е изиграла ролята на примамка. Но грешиш. Аз използвах и нея. Целият план беше мой.
— Не съм се и съмнявал.
— Тогава в какво я обвиняваш?
— Не би могъл да минеш без нейно участие. Опитваш се да поемеш вината — ти, злият, безсърдечният изверг — но няма да успееш.
И обидите не му направиха впечатление. Той продължи:
— Разбрал си всичко, но си пропуснал ключовия момент. А той е: момичето не знаеше нищо.
— Дрън-дрън, нали беше там.
— Да, беше. Синко, някога да съм те лъгал?
— Не — признах аз. — Но не мисля, че би се поколебал.
— Може би заслужавам това — отговори той. — Бих излъгал някой от хората си само ако е необходимо за сигурността на страната. Досега не ми се е налагало, защото подбирам агентите доста внимателно. Но сега случаят не е такъв и можеш сам да прецениш лъжа ли те или не. Момичето не знаеше нищо. Не знаеше, че ще бъдеш в помещението. Не знаеше защо си там. Не знаеше, че въобще не съм имал намерение да проведа експеримента с нея. Дори и не подозираше, че предварително бях решил, че ще използвам точно теб — дори, ако се наложи, завързан насила. И до там щеше да се стигне, ако нямах в ръкава си скрит този коз, който те принуди да седнеш доброволно на стола. Мери дори не знаеше, че си изписан от лазарета, синко.