Искаше ми се да му повярвам, затова положих дяволски усилия да не го направя. А що се отнася до това, дали би се решил да ме излъже — е, да върне в строя двама първокласни агенти може спокойно да попадне в графата „свързано с националната сигурност“. Стария има широки разбирания.
— Погледни ме в очите! — продължи той. — Искам да ти кажа нещо, което ще ти смачка фасона. Всички — включително и аз — се възхищаваме от това, което ти направи, независимо от подбудите. Написал съм доклад и няма съмнение, че ще получиш медал. Без значение, дали ще останеш в Отдела или не. Но не си въобразявай, че си голям герой…
— Не съм и помислял!
— … защото не си. Медала трябваше да получи Мери. Млъкни сега, не съм свършил. Теб трябваше да те изнудя, за да седнеш на оня стол. Не те обвинявам; зная, че много ти се събра. Но Мери беше истински, искрен доброволец. Тя не очакваше да бъде сменена в последната минута, когато седна на стола. Напротив, имаше всички основания да вярва, че ще умре или в най-добрия случай ще изгуби разсъдъка си — макар да не се знае кое е по-добре. Но тя се съгласи — защото е герой, а ти има още хляб да ядеш, докато я достигнеш.
Без да ме изчака да отвърна, той продължи:
— Слушай, синко, повечето жени са дяволски глупави и наивни като деца. Но останалите превъзхождат нас, мъжете. Храбрите са по-храбри, способните са по-способни… и порочните са по-порочни. Това, което се опитвам да ти кажа, е: Мери показа повече мъжество от теб, а ти сериозно я обиди.
Всичко в главата ми така се обърка, че вече не можех да преценя дали ми казва истината или отново ме манипулира. Но все пак взех думата:
— Може би съм се нахвърлил не върху когото е трябвало. Но ако думите ти са верни…
— А те са.
— … тогава твоята постъпка е още по-долна.
Той пое удара без да трепне.
— Синко, съжалявам, ако съм изгубил уважението ти. Но аз съм в положението на пълководец по време на битка — не мога да подбирам средствата си. Винаги съм бил способен да застрелям собственото си куче. Това може да е лошо… но работата ми го изисква. Ако искаш някога да заемеш моето място, трябва да разсъждаваш по този начин.
— Не искам.
— Защо не помислиш за това, след като си починеш?
— Добре, ще взема отпуск. Годишният отпуск.
— Отлично.
Той стана и се приготви да излиза. Спрях го:
— Почакай…
— Да?
— Беше ми обещал нещо. За паразита… каза, че мога да го убия — аз, лично. Свърши ли си работата с него?
— Да, но…
— Никакво „но“ — приготвих се да стана. — Дай ми бластера си. Ще убия тази гад още сега.
— Не можеш. Той вече е мъртъв.
— Какво? Ти ми обеща!
— Зная. Но той умря, докато се опитвахме да те принудим — да принудим него да говори.
Целият се тресях от смях. Започнах да се смея и не можех да спра. Стария ме бутна:
— Я стига! Ще се задавиш. Съжалявам за случилото се, но не виждам нищо смешно в него.
— Как да не виждаш — казах аз след хихиканията си. — Това е най-смешното нещо, което съм чувал. Всичко това за нищо. Сложи грях на душата си, развали ми работата с Мери; и всичко това без никаква полза.
— Хм. И какво те накара да мислиш така?
— Ъ? Нали зная. Нищо не можа да изтръгнеш от него… от нас. Нищо, което да не знаеше и преди.
— Така ли?
— Така ами.
— Много си ми хитър. Постигнахме по-голям успех, отколкото предполагаш, синко. Вярно, не можахме да изстискаме нищо от него, преди да умре, но от теб…
— От мен?
— Да, снощи. Снощи ти беше упоен, хипнотизиран, записани бяха сигнали от мозъка ти — с две думи, беше изцеден и прострян да съхнеш. Паразитът беше оставил доста свои знания в теб и психоаналитиците успяха да ги докопат.
— Какво, например?
— Например, откъде са дошли тези твари. Сега знаем, къде да ги търсим — Титан, шестият спътник на Сатурн.
При тези думи гърлото ми се сви по познат начин — знаех, че е прав.
— Ти доста се съпротивлява, докато изплюеш камъчето — продължи замислено той. — Наложи се да те завържем за леглото, за да не се нараниш… още повече.