Той вдигна куцащия си крак на ръба на леглото и сложи в уста цигара. Явно искаше отново да бъдем приятели. Що се отнася до мен, нямах намерение да се карам с него; в главата ми цареше хаос, който трябваше да оправя. Титан — това беше доста далеч. До сега експедицията на Сийгрейвз, която така и не се върна, не бе успяла да кацне дори на някоя от луните на Юпитер. Но, щом е необходимо, можехме да стигнем и до там. За да изгорим гнездото им!
Стария отново стана да си ходи. Беше докуцал до вратата, когато го спрях:
— Татко…
Не го бях наричал така от години. Той се обърна, с изненадан и беззащитен израз на лицето:
— Да, сине?
— Защо сте ми избрали с мама името Елихю?
— Ъ? Нали това е името на дядо ти по майчина линия.
— Не бих казал, че е достатъчно основание.
— Може би не — той се обърна, но аз отново го спрях.
— Татко… а какъв човек е била мама?
— Майка ти ли? Не зная как да я опиша… Много приличаше на Мери. Да, наистина много. — Той се измъкна от стаята, без да ми даде възможност да попитам нещо друго.
Обърнах се към стената. Вече бях по-спокоен и скоро заспах.
XII
Първата ми работа, щом докторът ме изписа, беше да потърся Мери. Думите на Стария се оказаха достатъчни, за да ме убедят, че се бях държал като пълен идиот. Не очаквах тя да пощурее от радост като ме види, но трябваше да си кажа репликите.
Може би си мислите, че да откриеш в Отдела едно високо, красиво червенокосо момиче е не по-трудно, отколкото равна поляна в Канзас. Но агентите рядко се задържат на територията на Отдела, а на служителите там е препоръчано да не се озъртат много-много. Никой от тези, които питах, не ми каза нищо за Мери. Всичко ме пращаха към началството, т.е. към Стария. А това не ме устройваше.
Още по-голямо подозрение предизвиках, когато се опитах да надникна в списъка на присъстващите и отсъстващите. Започнах да се чувствам като шпионин в собствения си Отдел.
Отидох в биолабораторията и поговорих с един от асистентите — не успях да открия шефа. Той не знаеше нищо за никакво момиче във връзка с проекта „Разпит“, почеса се притеснено и се върна да пише някакъв доклад. Излязох и се упътих към кабинета на Стария. Явно нямах друг избор.
На бюрото на мис Хейнз имаше ново лице. Никога повече не видях мис Хейнз; не съм и питал за нея — предпочитам да не зная. Новата секретарка въведе личния ми код и — о, чудо! — Стария беше вътре и ме прие.
— За какво си дошъл? — тросна ми се той.
— Помислих, че може да имаш някаква работа за мен — казах аз. На влизане смятах да кажа съвсем друго.
— Всъщност, тъкмо се канех да те потърся. Достатъчно се излежава — той излая нещо в телефона на бюрото, стана и каза. — Ела!
Внезапно ме обзе спокойствие. Попитах:
— В „Козметика“ ли?
— И собствената ти мутра ще свърши работа. Отиваме във Вашингтон.
Все пак се отбихме през „Козметика“, но само за дрехи. Избрах си бластер и проверих изправността на телефона си.
Дежурният на входа ни накара да разголим гърбовете си, преди да ни допусне близо до себе си. Излязохме навън и се оказахме на долните нива на Ню Филаделфия.
— Чист ли е този град? — попитах аз.
— Ако мислиш така, значи кратуната ти е ръждясала — отвърна Стария. — Огледай се наоколо.
Нямаше време за повече въпроси. Присъствието на толкова много облечени хора ме притесняваше; усетих, че несъзнателно се оглеждам за закръглени рамене. Това, че се качихме в един претъпкан асансьор, за да стигнем до платформата за излитане, ми се видя ужасно безразсъдно. Поуспокоих се едва когато влязохме в колата. Щом превключих на автопилот, дадох воля на възмущението си:
— Какво, по дяволите, правят властите в този град! Бих могъл да се закълна, че ченгето на ъгъла, край който минахме, имаше гърбица!
— Възможно. Дори вероятно.
— Хубава работа! А аз смятах, че борбата вече се води по всички фронтове.
— И какво предлагаш?
— Че то е очевидно! Дори да замръзваме от студ, никой не бива да покрива с дреха гърба си, докато не се уверим, че всички плужеци са мъртви.
— Точно така.
— Но, тогава… Слушай, президентът знае какво е положението, нали?
— Да.
— Тогава какво чака? Трябва да обяви военно положение и да започне да действа.
Стария се беше загледал в пейзажа под нас.
— Синко, да не би да си въобразяваш, че президентът управлява страната?
— Не, разбира се. Но той е единственият, който може да направи нещо.
— Хм… знаеш ли, понякога наричат генералния секретар Цветков „пленникът на Кремъл“. Не зная дали това е вярно, но нашият президент наистина е пленник на Конгреса.