— Искаш да кажеш, че Конгресът не е предприел нищо?
— Откакто предотвратихме покушението срещу президента, се опитвам да му помогна да ги убеди. Да те е разпитвала някога комисия на Конгреса, синко?
Опитах се да обобщя цялата картина. Седим си ние глупави и беззащитни като птицата Додо — да, видът хомо сапиенс също щеше да изчезне от лицето на земята, ако не направехме нищо. След малко Стария се обади:
— Крайно време е да разбереш как стоят нещата в политиката. В миналото Конгресът е отказвал да действа и пред опасности, далеч по-очевидни от тази. А доказателствата ни са рехави и не съвсем убедителни.
— А заместник-министърът на финансите? Не могат да отрекат това.
— Мислиш ли? Свалихме плужека от гърба му едва в Белия дом — и то в източното крило. Наложи се да убием двамата му телохранители. А сега достопочтеният джентълмен лежи в „Уолтър Рийд“ с нервно разстройство и не може да си спомни какво се е случило. Министерството на финансите призна, че е имало неуспешен опит за покушение срещу президента, но не и какво точно са искали да сторят.
— И президентът си замълча?
— Неговите съветници му казаха да изчака. Мнозинството му и в двете камари е несигурно — а има хора в Конгреса, които с удоволствие биха видели главата му на поднос. Политиката не е шега.
— Господи, да проявяват партизанщина в такива времена!
— Хич не се учудвай — повдигна вежда Стария.
Едва сега успях да му задам въпроса, заради който бях влязъл в кабинета му:
— Къде е Мери?
— Странно, че се интересуваш — изсумтя той. Премълчах и той продължи: — На своя пост. Охранява президента.
Първо отидохме на закрито заседание на съвместна специална комисия от двете камари.
Когато влязохме, в залата вървеше стереопрожекция на моя човекоподобен приятел Наполеон с титанеца на гърба, после самият паразит в едър план. Те всичките си приличат, но аз знаех, че този беше моят и бях много доволен, че сега е мъртъв.
После показаха самия мен. Видях как ме връзват за стола. Срам ме е да призная, че в този момент изглеждах като пълен посерко. После свалиха титанеца от гърба на маймуната и го поставиха на моя. А след това припаднах на филма — и почти припаднах на живо. Няма да ви описвам какво изпитах — ужасно е. Но си струваше да изгледам всичко, защото накрая видях как скверната твар умря. Наистина си струваше.
Филмът свърши и председателят на комисията каза:
— Е, господа?
— Господин председател!
— Има думата джентълменът от Индиана.
— Честно казано, в Холивуд са правили и по-ефектни снимки от тези. Разберете ме правилно, господа, не съм предубеден… — те започнаха да шушукат и някой извика: „Тишина! Тишина!“.
Ръководителят на нашата биолаборатория даде показания, а след това призоваха мен. Казах името, адреса и занятието си и отговорих на няколко повърхностни въпроса за преживяното от мен под властта на титанеца. Четяха ги от един лист. Разбрах, че отговорите ми въобще не ги интересуваха. Двама даже четяха вестници.
Имаше само два въпроса от залата. Един сенатор ме попита:
— Мистър Нивънс… Нивънс ли е истинското ви име?
— Да.
— Предполагам, ФБР?
— Не, Отделът ми е директно подчинен на президента.
— Така си и знаех — усмихна се сенаторът. — Всъщност, мистър Нивънс, вие сте актьор, нали? — той гледаше някакви свои записки.
Опитах се да им обясня всичко. Исках да им кажа, че наистина бях играл един сезон в театъра, но сега съм истински, стопроцентов оперативен работник. Не ме оставиха да се доизкажа.
— Достатъчно, мистър Нивънс. Благодаря ви.
Другият въпрос ми бе зададен от възрастен сенатор, който пожела да чуе мнението ми относно използването на парите на данъкоплатците за военна помощ за други държави — всъщност, той използва въпроса, за да изкаже собственото си мнение. Нямам ясно мнение по въпроса, но не се и наложи да го изказвам.
Веднага след въпроса секретарят нареди:
— Свободен сте, мистър Нивънс.
Останах на мястото си.
— Слушайте — казах им, — вие явно смятате, че работата е нагласена. Добре тогава, наредете да докарат детектор на лъжата! Или използвайте хипноза. За Бога, този разпит е една пародия!
Председателят удари с чукчето по масата:
— Свободен сте, мистър Нивънс.
Подчиних се.
Стария ми беше обяснил, че целта на това заседание е да се подготви резолюция, с която евентуално да се обяви военно положение и се дадат на президента извънредни пълномощия.
Преди гласуването ни изгониха от залата.
— Лоша работа — казах на Стария.
— Няма значение — отвърна той. — Президентът разбра какво ще се получи, още щом видя списъка на участващите в комисията.