— А сега какво? Ще чакаме плужеците да превземат и Конгреса ли?
— Сега президентът ще се обърне към самия Конгрес с молба за извънредни пълномощия.
— Ще ги получи ли?
Стария се намръщи и не отговори.
Съвместното заседание на двете камари беше тайно, но ние присъствахме по специална заповед на президента. Двамата със Стария седяхме в малката ложа зад ораторската трибуна. Заседанието бе открито с всички необходими формалности и след това влезе президентът със своя ескорт; бяхме подменили телохранителите му изцяло с наши хора.
Сред тях беше и Мери. Донесоха й сгъваем стол и тя седна до президента; започна да прелиства един бележник и да му подава разни бумаги, но външният й вид наподобяваше по-скоро Клеопатра в гореща нощ, отколкото секретарка. Беше толкова на мястото си, колкото кон в църква. Привличаше вниманието не по-малко от самия президент.
Улових погледа й и тя ме дари с дълга и приветлива усмивка. Ухилих се като идиот в отговор, но Стария ме сръга в ребрата и се осъзнах.
Президентът обясни на Конгреса какво беше положението. Речта му бе праволинейна и рационална като инженерен отчет и почти толкова затрогваща. Той просто изложи фактите. Накрая остави бележките си и заключи:
— Ситуацията е до такава степен необичайна и обезпокоителна, че съм принуден да помоля за по-широки пълномощия, за да се справя с нея. В някои райони на страната трябва да бъде обявено военно положение. Необходимо е и сериозно ограничаване на някои граждански права за известно време. Правото на свободно придвижване трябва да бъде ограничено. Неприкосновеността от обиск и разпит трябва да отстъпи на безопасността на всички нас. Защото всеки гражданин, дори и най-уважаваният, може да се превърне в неволен слуга на този опасен враг. Всички граждани ще трябва да се примирят с временна загуба на някои техни права, докато се справим с чумата. С голяма неохота моля Конгреса да узакони тези необходими стъпки.
Човек лесно може да определи настроението на една тълпа. Конгресмените бяха явно обезпокоени, но не и убедени докрай. Вицепрезидентът, който председателстваше заседанието, погледна лидера на мнозинството в Сената — по предварителна уговорка той трябваше да предложи текста на резолюцията.
Не разбрах дали лидерът на мнозинството кимна или направи друг знак, но отказа да вземе думата. Настъпи неловко мълчание, след което се чуха гласове от залата: „Господин президент!“ и „Тишина!“.
Вицепрезидентът предостави накрая думата на сенатора от своята партия Готлиб — един кон с капаци, който би гласувал и за собственото си линчуване, стига то да е заложено в партийната програма. Той започна ни в клин, ни в ръкав да говори за предаността към Конституцията, към Хартата за правата на човека и едва ли не към Гранд Каньон. Скромно изтъкна дългогодишната си служба в интерес на обществото. Не пропусна да спомене и мястото на Съединените американски щати в историята. Вече започвах да мисля, че той просто печели време, за да успеят колегите му да подготвят нов текст за резолюцията, когато внезапно схванах, че дума по дума той го докарваше до следното: промяна на дневния ред на заседанието и започване на процедурата по импийчмънт и предаване на съд на президента.
Успях да разбера накъде бие Готлиб преди останалите; предложението му беше така маскирано от безсмислени ритуални фрази и гръмки словоизлияния, че беше трудно да се разбере за какво става дума.
Погледнах към Стария. Той не сваляше очи от Мери. Тя се бе обърнала към нас и в очите й се четеше силна тревога.
Стария извади от джоба си бележник, надраска нещо на един от листите му, откъсна го и го подхвърли на Мери. Тя го пое прочете го, и го предаде на президента.
Той стоеше спокоен с безгрижен вид, сякаш един от старите му политически приятели не правеше в момента на пух и прах неговото добро име — а с това и безопасността на републиката. Прочете бележката, после хвърли бърз поглед към Стария, който кимна.
Президентът даде знак на вицепрезидента, изчака го да се доближи до него и му прошепна нещо. Междувременно Готлиб продължаваше да говори в същия стил. Вицепрезидентът удари с чукчето:
— Ако обича сенаторът, за момент!
Готлиб явно се сепна и каза:
— Не съм приключил.
— Сенаторът не се призовава да приключи изложението си. Пред вид важността на проблема, моля сенаторът да излезе да говори на трибуната.
Готлиб изглеждаше объркан и бавно тръгна по пътеката между редовете. Столът на Мери препречваше пътя му към трибуната. Вместо да се дръпне настрани, тя започна да се суети, да обръща и вдига стола така, че още повече да го препречи. Готлиб спря пред нея и тя залитна към него. Той я хвана за ръката и двамата си размениха реплики, които никой друг не успя да чуе. Накрая той се добра до трибуната.