Стария беше трескав като ловно куче, подушило дивеч. Мери го погледна и кимна. Той каза:
— Давай!
На „и кратко“-то вече бях прескочил бариерата и летях към Готлиб. Чух вика на Стария: „Ръкавици, синко!“, но нямах време за това. Още докато падах, скъсах сакото на сенатора и видях плужека да пулсира под ризата. Разкъсах и нея и вече всички можеха да го видят.
И шест стереокамери не биха успели да заснемат суматохата, която настъпи през следващите няколко секунди. Ударих Готлиб по главата, за да мирува. Мери вече бе седнала на краката му. Президентът стоеше до нас и викаше: „Ето! Ето! Сега всички можете сами да видите!“. Вицепрезидентът се беше вкаменил; чукчето седеше във вдигнатата му ръка. Конгресът се бе превърнал в ревяща, пищяща и скимтяща тълпа. Над главата ми Стария крещеше някакви заповеди към охраната на президента.
Извадените бластери на телохранителите и шума на чукчето на вицепрезидента допринесоха за възстановяване на реда. Президентът започна да говори. Каза, че съдбата им е дала възможност да видят природата на врага и предложи всички да минат един по един край трибуната и да минат един по един край трибуната и да разгледат с очите си титанеца от най-голямата луна на Сатурн. Без да изчака съгласието им, той покани първия ред да заповяда. Те тръгнаха.
Мери стоеше до трибуната. Бяха минали около двадесет (една жена-конгресмен изпадна в истерия), когато видях Мери да дава знак на Стария. Този път изпреварих заповедта му. Двама от телохранителите ми помогнаха и слава Богу; този беше млад и силен, бивш морски пехотинец. Положихме го до Готлиб.
Последва повсеместна проверка, въпреки протестите. Опипвах гърбовете на жените, които преминаваха край мен и улових една. Мислех, че съм уловил и друга, но се получи неловка грешка — дамата беше толкова пълна, че съм се заблудил. Мери разкри двама; последва дълга пауза от над триста без попадение. Очевидно тези с паразитите отлагаха минаването през проверката.
Осем въоръжени мъже — единадесет със Стария, Мери и мен — не бяхме достатъчни. Вероятно голяма част от плужеците щяха да се измъкнат, ако не ни бяха помогнали квесторите. Уловихме общо тринадесет паразита, десет от тях живи. Само един от носителите им беше сериозно наранен.
XIII
Президентът, естествено, получи своите извънредни пълномощия. Стария беше де факто негов главнокомандващ; най-после можехме да действаме. Стария имаше наум един твърде прост план. Карантината, която беше предложил, когато заразата бе ограничена само в района на Де Мойн, сега не вършеше работа. Преди да започнем борбата, трябваше да открием врага. Но правителствените агенти не можеха да проверят двеста милиона човека; хората трябваше да сторят това сами.
Режим „Гол гръб“ беше първата фаза на операция „Паразит“. Идеята беше всички — всички — да се съблекат от кръста нагоре и да не се обличат, докато всички титанци не бъдат уловени и избити. Е, жените можеха да носят сутиени с тънки презрамки на гърба — под тях паразитът нямаше да успее да се скрие.
Подготвихме кратък стереофилм, на фона на който президентът щеше да произнесе своята реч към нацията. Бързите ни действия бяха спасили седем от паразитите, пленени в свещените зали на Конгреса; всички те бяха поставени върху животни. Можехме да покажем тях и по-малко отвратителните части от филма с моя милост. Самият президент щеше да се появи по шорти, а манекени щяха да покажат какво трябва да носи през този сезон добре необлеченият гражданин, включително метална броня за врата и гърба, която да предпазва човек дори и в съня му.
Свършихме цялата работа за една безсънна нощ, обилно полята с черно кафе. Съкрушителният финал на филма трябваше да покаже как Конгресът на свое заседание обсъжда извънредното положение и всички в залата — и мъже, и жени — са с голи гърбове.
Двадесет и осем минути преди президентът да излезе в ефир, телефонът в кабинета му иззвъня. Двамата със Стария бяхме там; той — като специален съветник на президента, а аз — в качеството на момче за всичко. И тримата бяхме по шорти — режим „Гол гръб“ вече бе влязъл в сила в Белия дом. Президентът не си направи труда да ни отпрати, когато вдигна слушалката.
— Аз съм — каза той. След малко попита: — Сигурен ли си? Не, не мисля, че това ще свърши работа… По-добре да дойда лично. Кажи им да се подготвят. — Той набра един вътрешен номер и каза на някого: