Но централната част на страната представляваше едно голямо червено петно. Сега заразените райони светеха с рубинена светлина, защото картата на стената бе заменена с огромна електронна военна карта в мащаб десет мили на инч, която заемаше изцяло една от стените в залата за съвещания. Тя беше повторение на оригиналната карта, която се намираше някъде долу, в подземните етажи на Ню Пентагон.
Страната бе разделена на две, сякаш някой великан беше ливнал от север на юг кофа червена боя. По границите между зелено и червено минаваха две тънки кехлибарени ивици — единствено там се водеха активни действия, защото това бяха места, където се приемаха пряко излъчванията и на нашите станции, и тези на врага. Едната започваше близо до Минеаполис, минаваше между Чикаго и Сейнт Луис и след това през Тенеси и Алабама до Мексиканския залив. Втората пресичаше Големите равнини и завършваше някъде край Корпъс Кристи, Около Ел Пасо имаше друго рубинено петно, несвързано с голямото.
Чудех се какво ли става в тези погранични райони. Бях сам; президентът беше свикал министрите на съвещание, на което присъстваше и Стария. Рекстън се бе оттеглил още рано заедно с хората си. Не ми се разхождаше безцелно из Белия дом и затова седях и гледах как светлините на картата от време на време се променяха: някоя кехлибарена ще стане червена или, по-рядко, червена ще стане зелена или кехлибарена.
Интересно по какъв начин посетител без никакъв статус можеше да получи закуска в Белия дом? Бях станал в четири часа и оттогава до сега бях изпил само чаша кафе, поднесено от камериера на президента. Още по-спешна нужда имах от тоалетна. Накрая бях достатъчно отчаян, за да пробвам вратите една след друга. Първите две бяха заключени; третата се оказа нужната. Нямаше надпис: „Само за Шефа“ и аз я използвах.
Когато се върнах в залата, там стоеше Мери. Погледнах я тъпо.
— Мислех, че си с президента.
— Изгониха ме — усмихна се тя. — Стария го пое.
— Виж, Мери — започнах аз, — трябва да ти кажа нещо и сега е удобен момент за това. Смятам, че… Е, както и да е, не биваше да… искам да кажа, Стария твърди… — успях да опропастя внимателно подготвената си реч и завърших смутено: — С две думи, не биваше да ти казвам онези неща.
Тя постави ръка на рамото ми.
— Сам, скъпи мой, успокой се. Тогава ти постъпи според това, което си знаел. Важното за мен е това, което направи за мен. Останалото е без значение — освен че съм много щастлива, че вече не ме мразиш.
— Да, но… По дяволите, не бъди толкова благородна! Не мога да го понеса!
Тя весело ми се усмихна; усмивката й ми се стори различна от тази, с която ме посрещна.
— Сам, мисля, че ти харесват жените, които поне малко са кучки. Аз също мога да бъда такава, предупреждавам те… Вероятно те притеснява и плесницата, която ми удари. Добре, ще ти я върна — тя се протегна и нежно ме погали по бузата. — Ето, квит сме и можеш да я забравиш.
Изражението на лицето й внезапно се промени. Тя замахна и… имах чувството, че главата ми се откъсва от тялото.
— А това — просъска тя, — е за плесницата от твоята приятелка.
Ушите ми пищяха и още не можех да фокусирам. Бих се заклел, че най-малкото ме е ритнал кон. Тя ме погледна; беше нащрек, готова да се защити и ядосана, съдейки по разширените ноздри. Вдигнах ръка и тя трепна, но аз просто исках да докосна болящата ме буза.
— Тя не ми е никаква приятелка — казах неубедително.
Погледнахме се в очите и избухнахме в смях и двамата едновременно. Тя ме прегърна и оброни глава на дясното ми рамо.
— Сам, извини ме — каза тя през смях. — Не биваше да те удрям; не теб. Поне не биваше толкова силно.
— Извинена си — изръмжах. — Но да не ти стане практика. За малко да ми откъснеш главата.
— Горкият Сам — тя докосна бузата ми; болеше. — Наистина ли не ти е приятелка?
— Уви, не. Не че не се опитах.
— Бях сигурна, че не е. А коя е приятелката ти, Сам?
— Ти, лисицо!
— Да — каза тя с облекчение, — аз съм… ако поискаш. Още тогава ти казах. Купена и платена.
Тя поднесе устни за целувка, но аз я отблъснах.
— По дяволите, жено! Не те искам „купена и платена“.
Това не я смути.
— Лошо се изразих. Платена…, но не купена. Дойдох по собствено желание. А сега ще ме целунеш ли най-после?
Тя вече ме беше целувала веднъж; този път наистина ме целуна. Потънах в сладостна омая, от която не ми се искаше да изляза. Накрая трябваше да си поема дъх и прошепнах: