— Май ще трябва да поседна.
— Благодаря ти, Сам — каза тя и ме пусна.
— Мери — обадих се след малко, — скъпа, би ли ми направила една услуга?
— Само кажи — с готовност се отзова тя.
— Кажи ми как, за Бога, мога да получа нещо за хапване. Умирам от глад.
Тя явно доста се учуди от молбата ми, но каза:
— Разбира се, почакай за момент.
Не зная как успя да постигне това — може просто да е влязла в килера на Белия дом и да ги е взела оттам — но се върна след няколко минути със сандвичи и две бутилки бира. Едва на третия сандвич с говеждо успях да кажа:
— Мери, колко мислиш, че ще продължи съвещанието?
— О, още не по-малко от два часа. Защо?
— В такъв случай — казах, поглъщайки последната хапка, — имаме достатъчно време да излезем оттук, да намерим някой регистрационен офис, да се оженим и да се върнем, преди Стария да е усетил отсъствието ни.
Тя мълчаливо гледаше пяната на бирата си.
— Е? — настоях аз.
Тя вдигна очи.
— Ще го направим, щом искаш. Няма да се отдръпна. Но бих предпочела да се откажеш.
— Не искаш ли да се омъжиш за мен?
— Сам, не мисля, че си готов да се ожениш за мен.
— Говори за себе си!
— Не се сърди, скъпи. Можеш да ме имаш и без договор — където и да е, когато и да е, винаги. А ти не ме познаваш. Опознай ме първо; може да промениш мнението си за мен.
— Нямам навика да променям мнението си.
Тя ме погледна и след това извърна тъжно очи. Изчервих се.
— Обстоятелствата тогава бяха съвсем специални — протестирах аз. — Няма да се повторят и за сто години. Тогава не бях на себе си: бях…
— Зная, Сам — прекъсна ме тя, — няма нужда да се оправдаваш. Няма да избягам от теб и не мисли, че не ти се доверявам. Нека прекараме заедно един уикенд или, още по-добре, премести се в моя апартамент. Ако си подхождаме един на друг, още има време да стана, както казваше баба, „порядъчна жена“, макар, ей богу, да не зная кому е нужно това.
Сигурно съм изглеждал умърлушен. Тя сложи ръката си върху моята и със сериозен глас каза:
— Виж картата, Сам — обърнах глава. Червена, както винаги… дори малко повече — опасната зона около Ел Пасо се беше увеличила. Тя продължи: — Нека първо свърши всичко това, скъпи. След това, ако още ме желаеш, ще се оженим. Междувременно можеш да имаш предимствата на брака, като избегнеш отговорностите.
Какво повече бих могъл да искам? Работата е там, че не го исках по този начин. Защо аз, който преди бях бягал от брака като дявол от тамян, сега не можех да се задоволя с нещо по-малко от него?
Когато съвещанието завърши, Стария ме хвана под ръка и ме отведе да се поразходим. Голяма разходка, отидохме едва до мемориалната пейка на Барух. Там той седна, запали лулата си и се намръщи. Денят беше мъглив, типичен вашингтонски и в парка нямаше почти никой.
— Операция „Ответен удар“ започва точно в полунощ — каза той. След малко добави: Въздушен десант във всеки ретранслатор, във всяка стереовизионна станция, в редакциите на всички вестници и във всички пощенски станции в „червената зона“.
— Звучи добре — отвърнах аз. — Колко човека?
Той не отговори на въпроса ми; вместо това каза:
— Нещо не ми харесва тази работа.
— Ъ?
— Ето какво… президентът излезе в ефир и заповяда на всички да си свалят ризите. Разбрахме, че посланието не е стигнало до заразените райони. Какво следва?
Свих рамене.
— Операция „Ответен удар“, предполагам.
— Тя още не е започнала. Помисли малко… минаха повече от двадесет и четири часа; какво трябваше да се случи, а не се случи?
— Трябва ли да се сетя?
— Да, ако претендираш да имаш ум в главата си. Вземи — той ми подаде ключ за кола, — разходи се до Канзас сити и виж какво става там. Стой настрана от комуникационни станции, от ченгета и… а бе, ти знаеш по-добре от мен. Пази се от тях. Разгледай всичко останало. И не позволявай да те заловят. Той погледна пръста си и добави: — Трябва да се върнеш половин час преди полунощ. Тръгвай.
— Много време ми даваш, за да проуча цял един град — оплаках се аз. — Само пътят до Канзас сити е три часа.
— Повече — отвърна той. — Не се набивай в очи и карай внимателно, за да не те глобяват.
— Знаеш, че съм добър шофьор.
— Още ли си тук?
Вече не бях. Ключът беше за колата, с която бяхме дошли във Вашингтон; бяхме я оставили на платформата „Рок Крийк Парк“. Трафикът бе твърде оскъден и аз споделих това с диспечера.
— Всички товарни и търговски доставки са прехвърлени по земя — отвърна ми той. — Извънредно положение… А вие имате ли разрешение от военните?