Можех да получа, като звънна на Стария, но той не обича да го безпокоят за дреболии. Затова казах:
— По-добре надникни в колата.
Той сви рамене и отключи с ключа, който му дадох. Догадката ми се оказа вярна — той повдигна вежди от изумление и възкликна:
— Ама че работа! Ти трябва да си русото момче на президента.
Излетях, нагласих автопилота на максималната разрешена скорост към Канзас сити и се замислих. Комуникаторът избипкваше всеки път, когато се прехвърлях от една кула за управление на движението към друга, но екранът си оставаше тъмен. Явно диспечерите бяха предупредени за моя полет. Започнах да се чудя какво ли ще стане, когато премина в червената зона… и тогава разбрах, какво бе искал да каже Стария с въпроса „Какво трябваше да се случи?“.
Човек е склонен да отъждествява комуникациите с директните стереоканали, които приема в къщи. Но терминът включва в себе си и целия трафик — включително старата леля Мейми, тръгнала за Калифорния на гости на сестра си, пълна с подбрани местни клюки. Плужеците бяха завладели стереовизионните станции, но не е така лесно да се спрат новините; тази мярка може само да ги забави. Следователно, ако паразитите искаха да задържат контрола над завладените от тях територии, станциите трябваше да бъдат само тяхната първа стъпка.
А следващата? Не можех да я предвидя и затова, бидейки по определение част от „комуникациите“, трябваше да се подготвя за активни действия от тяхна страна, ако държах на хубавата си розова кожа. Мисисипи, а с нея и червената зона, се приближаваше с всяка измината минута. Не знаех какво би могло да се случи, когато опознавателният ми сигнал бъде хванат от контролирана от господарите кула. Реших, че най-вероятно във въздуха ще съм в безопасност, но когато кацна, добре ще е да го сторя незабелязано. Елементарно, нали?
Елементарно, наистина, като се има пред вид, че мрежата за въздушен контрол често бе наричана „пиле да прехвръкне“. Хвалеха се, че и пеперудка не би могла да кацне на територията на Съединените щати, без да задейства системата за автоматична тревога и издирване. Малко преувеличено, може би, но и аз все пак не съм пеперудка.
За мен би било играчка да проникна пеша през каквато и да е охрана — механична, електронна, човешка или смесена. Но как да замаскирам дуото, което се движи на запад със скорост един градус за седем минути? Да му окача весела, безобидна физиономия ли? Ако пък тръгна пеш, Стария ще получи доклада ми догодина по това време, а той му е нужен преди полунощ.
По време на едно от редките си размеквания, Стария веднъж ми обясни, че никога не обременявал агентите с подробни инструкции. Давал им задание и ги оставял да потънат или изплуват. Казах му, че по този начин вероятно губи много агенти.
— Случва се — призна той, — но не толкова често, колкото при другите методи. Вярвам в личната инициатива и се опитвам да подбера хора, способни да оцеляват.
— А как, по дяволите — попитах аз, — ги разпознаваш?
Тогава той се усмихна зловещо.
— Това са тези, които се връщат след заданието.
Елихю, казах си, сега ще разбереш дали и ти си от тях… и вдън земя да се провали Стария със студеното си сърце!
Курсът ми заобикаляше Сейнт Луис в полукръг и оттам се насочваше към Канзас сити. Но Сейнт Луис беше в червената зона. Картата показваше Чикаго в зелено; кехлибарената ивица се виеше зигзагообразно малко на запад от Харибал, Мисури. Задължително трябваше да прекося Мисисипи в зелената зона — самотно дуо над широката една миля река щеше да грейне на екраните на всички радари ярко като слънцето в пустинята.
Подадох сигнал на управлението, че се спускам на нивото на местния трафик, минах на ръчно, намалих скоростта, спуснах се и се насочих на север.
Малко преди Спрингфийлд обърнах на запад. Все още летях ниско. Прекосих бавно реката, близо до водата, с изключен опознавателен сигнал. Да, зная, че е невъзможно да бъде изключен във въздуха, но колите на Отдела не са съвсем обикновени. Надявах се от местното „Управление на движението“ да ме помислят за лодка.
Не знаех дали следващата кула отвъд реката е в червената или зелената зона. Вече се канех отново да включа опознавателния, предполагайки, че ще е по-безопасно да се включа към системата за управление, когато видях брегът пред мен да се разтваря. На картата не беше означен приток; предположих, че е разширение или нов, още неозначен канал. Спуснах се почти до водата и навлязох в него. Потокът беше тесен и лъкатушен, почти скрит за окото от короните на надвисналите дървета. Да управлявам летяща кола по него беше не по-лесно, отколкото за пчела да излети от тромбон, но хубавото бе, че той представляваше идеална радарна „сянка“. Сигурно вече ме бяха загубили.