След няколко минути и аз се загубих — изгубих ориентация по картата. Каналът така се извиваше — наляво, надясно, обратен завой — че цялото ми внимание бе погълнато от управлението на дуото и вече не знаех в каква посока се движа и колко далеч съм отишъл. Изругах и съжалих, че не бях взел трифибия, с която сега можех да кацна във водата. Внезапно видях пролука в дърветата и парче равна земя зад нея; завих и се приземих там с такова отрицателно ускорение, че предпазният колан едва не ме разряза на две. Но най-после бях на твърда земя и нямаше нужда да се мятам над водата като муха без глава.
Не знаех как да постъпя. Без съмнение наблизо имаше магистрала. По-безопасно беше да я открия и да остана на земята. Но това беше глупаво — нямах време за губене; трябваше да се вдигна отново във въздуха. От друга страна, не смеех да го сторя, без да знам със сигурност, дали движението тук се управлява от свободните хора или от плужеците.
Не бях включвал стереото откакто излетях от Вашингтон. Сега го включих и потърсих програма с новини, но открих следното: а) лекция от доктор Мъртл Дулайтли на тема „Защо съпрузите понякога скучаят“, спонсорирана от компанията „Утаген Хормонал“; б) женско вокално трио, което пееше „Ако искаш да направиш това, което си мисля, че искаш, покана ли чакаш?“; в) серия от филма „Лукреция опознава живота“.
Милата доктор Мъртл беше облечена нормално. Триото не носеше почти нищо, както би могло да се очаква, но момичетата не се обръщаха с гръб към камерата. Лукреция ту се събличаше доброволно, ту й сваляха дрехите насила, но и в двата случая или сменяха кадъра, или гасяха осветлението и не можех да й видя гърба.
Но това не означаваше нищо. Можеше и трите програми да са били заснети месеци преди президентът да обяви началото на режим „Гол гръб“. Продължавах да превключвам каналите, търсейки новини и изведнъж от екрана мазно ми се усмихна един водещ, облечен с костюм.
Бързо разбрах, че предаването бе една от глупавите викторини с раздаване на награди. Водещият говореше:
— … и някоя щастлива жена, която в момента седи пред екрана, ще получи ей сега, и то съвършено безплатно, автоматичен шестфункционален домашен прислужник „Дженерал Атомикс“. Коя ще бъде тя? Вие? Вие? Или вие? — той се обърна с гръб към камерата и аз видях раменете му. Бяха видимо закръглени, а на гърба му личеше издутината. Вече бях в червената зона.
Изключих екрана и разбрах, че съм под наблюдение… от страна на едно деветгодишно момче. То носеше само шорти, но това бе нормално при неговата възраст. Вдигнах ветроупорното стъкло и попитах:
— Хей, малкия, къде е магистралата?
— Пътят за Мейкън е ей там — отвърна момчето. — Кажете, мистър, това е „Кадилак мълния“, нали?
— Да, а къде е ей там?
— Хайде да ме повозите, а?
— Нямам време.
— Вземете ме и ще ви покажа пътя.
Предадох се. Докато момчето се качваше, извадих от една чанта риза, панталони и сако. Казах:
— Може би не трябва да ги обличам. Хората тук носят ли ризи?
— Разбира се — обиди се то. — Къде мислите, че се намирате, мистър; в Арканзас ли?
Отново попитах за пътя. В отговор то каза:
— Може ли аз да натисна бутона, когато излетим, а?
Обясних му, че ще си останем на земята. Това го разстрои, но все пак се съгласи да ми покаже посоката. Карах внимателно; колата би прекалено тежка за пресечена местност. След малко момчето каза да завия. След още малко спрях и казах:
— Ще ми покажеш ли къде е пътя или да те напердаша?
То отвори вратата и скочи навън.
— Хей — викнах му. То се обърна и посочи с ръка: „Натам“. Тръгнах в указаната посока, без да храня особени надежди, но изненадващо открих магистралата на не повече от петдесет ярда. Проклетият хлапак ме бе накарал да мина по трите страни на един квадрат.
Не беше чак магистрала — нямаше и грам гумирано покритие. Все пак беше път; насочих се по него на запад. Бях изгубил вече около час.
Мейкън, Мисури изглеждаше прекалено нормално, за да ме успокои — тук явно не бяха чули за режим „Гол гръб“. Сериозно обмислих дали да не проуча него и после да духна по обратния път, докато още съм цял. Разтрепервах се при мисълта, че ще трябва да навляза навътре в територията, контролирана от господарите; прииска ми се да избягам.
Но Стария беше казал „Канзас сити“. Заобиколих Мейкън по околовръстния пояс и излязох на разширението за излитане западно от града. Слях се с местния трафик и полетях към Канзас сити заедно с фермерските хоптери и други местни машини. Така трябваше да прекося целия щат с по-ниска скорост, но това беше по-добре, отколкото да мина на по-голяма височина, където щеше да се наложи да включа опознавателния и да кажа на всички кой съм. Не предизвиках никакво подозрение при излитане, защото управлението беше автоматично и никому не направи впечатление на какво се возя.