XVII
Канзас сити не беше пострадал от бомбардировките, освен в източната си част, където някога беше предградието Индипендънс. Съответно не беше и строен отново. От югоизток човек можеше да влезе с кола в града чак до Суоуп Парк, но там трябваше да избере дали ще паркира или ще плати входна такса за автомобила. Ако идва по въздуха, също имаше избор: да кацне на платформите северно от реката и да влезе в града през тунелите или да кацне на платформата в центъра на града, южно от Мемориал Хил.
Реших да вляза в града по земя; по въздух трябваше да мина през проверяващата система. Не ми харесваха и тунелите, нито пък асансьорите на платформите за кацане. Честно казано, въобще не ми се искаше да влизам в града.
Приземих колата на път номер 40 и стигнах до входа към булевард „Майер“. Опашката за влизане беше доста голяма и с всяка нова кола, спираща зад мен, се чувствах все повече хванат в капан. Но пазачът на входа взе таксата ми, без да ме погледне. Аз го разгледах, но не успях да преценя дали беше язден или не.
С облекчение минах през входа… само за да ме спрат веднага след това. Пред мен рязко падна една бариера и веднага щом спрях колата, на прозореца се показа главата на ченге.
— Проверка за безопасност — каза ченгето. — Слезте от автомобила.
Протестирах.
— Кметството реши да осигури безопасността на движението в града — обясни той. — Трябва да проверим колата ви. Спрете отдясно точно след бариерата. После влезте в тази врата — той посочи една сграда до пътя.
— Това пък защо?
— Проверка на зрението и рефлексите. Хайде, че задържате опашката.
В главата ми се появи образът на картата, където Канзас сити сияеше в червено. Бях уверен, че градът се намира под контрола на паразитите и следователно този полицай почти сигурно носеше на гърба си ездач. Но трябваше да му се подчиня… или да го застрелям, да излетя веднага и повече да не се връщам в Канзас сити. Излязох, мърморейки под носа си, и тръгнах бавно към сградата. Тя беше временна постройка със старомодна врата без сервоустройство. Бутнах вратата, огледах се наляво и надясно и влязох в предверието. Друга врата водеше към вътрешната стая. Оттам се чу глас: „Влезте“. Влязох, все още нащрек. Вътре стояха двама души с бели престилки, единият с огледалце на главата като очен лекар. Той каза:
— Няма да ви отнемем повече от минута. Елате тук — и затвори вратата зад гърба ми; чух ключалката да изщраква.
Тук се бяха устроили даже по-добре, отколкото ние на времето в Конституционния клуб. На масата стояха кутии с господари, вече отворени и затоплени. Другият човек държеше в ръка една — знаех, че е за мен — така, че да не мога да видя плужека в нея. Самите кутии не би трябвало да предизвикат тревога у жертвите — лекарите често боравят с непонятни за обикновения човек предмети.
Предположих, че ще бъда поканен да погледна в окуляра на най-обикновен уред за проверка на зрението, където ще виждам и чета на глас букви и цифри, а в това време „асистентът“ на доктора ще сложи върху мен господаря. Без насилие, без протести; тихо и спокойно.
По време на „службата“ си при паразитите, бях разбрал, че не бе необходимо да се оголва гърба на жертвата. Трябваше просто да се допре господаря до голия врат и след това новопривлечения сам щеше да нагласи дрехите си така, че да го скрие.
— Насам — повторно ме призова „очният лекар“. — Погледнете тук, ако обичате.
С бързи стъпки отидох до бюрото, на което бе поставен уредът за проверка на зрението. После неочаквано за тях се обърнах. Асистентът беше стигнал почти до мен; носеше кутията и я наклони към себе си, за да не видя какво има вътре.
— Докторе — казах аз, — нося контактни лещи. Трябва ли да ги сваля?
— Не, не — бързо каза той. — Хайде, да не губим време.
— Но, докторе — възразих аз, — бих искал да ги проверите. Лявата нещо… — вдигнах двете си ръце и разтворих клепача на лявото си око. — Виждате ли?
— Тук не е клиника — каза сърдито той. — А сега, ако обичате…
И двамата вече ми бяха под ръка. Сграбчих ги в могъща мечешка прегръдка — и то точно между лопатките. И двете ми ръце удариха по нещо меко под лекарските престилки и ме заля вълна от отвращение.
Веднъж бях видял как една кола смачка котка; бедното животно литна във въздуха с гръбнак, изкривен в обратна посока. Тези двама нещастници изпаднаха в подобно състояние — всеки мускул от телата им се сви в болезнен спазъм. Не успях да ги удържа; изплъзнаха се от ръцете ми и паднаха на пода. След първоначалните конвулсии останаха неподвижни, може би мъртви.