Някой почука на вратата. Извиках: „Момент. Докторът е зает“; чукането не се повтори. Убедих се, че вратата е заключена и след това се наведох над „очния лекар“ и вдигнах престилката му, за да видя какво бе станало с неговия господар.
Тварта бе размазана и превърната в отвратителна, слузеста каша. Също и другата, на гърба на „асистента“. Това искрено ме зарадва, защото бях решил да ги изгоря с бластера, ако са още живи, а не знаех как да го сторя, без да убия и носителите им. Сега оставих хората на пода да живеят, да умрат или отново да бъдат яхнати от титанците. Съжалявах ги, но с нищо не можех да им помогна.
Господарите в кутиите бяха друго нещо. Изгорих ги всичките с ветрилообразен лъч на максимална мощност. До стената имаше два големи контейнера; стрелях в тях, докато дървото се овъгли.
Отново почукаха на вратата. Бързо се огледах за място, където да скрия двете тела, но не открих подходящо и реших да ги оставя така. Тръгнах към изхода, но почувствах, че съм забравил нещо. Отново се огледах наоколо.
Отначало не видях нищо, което да ми свърши работа. Можех да използвам някоя от белите престилки — на „лекаря“ или на неговия „асистент“, но не ми се искаше. Свалих сакото, разкопчах ризата и поставих сгънатия чохъл на гърба си под нея. Облякох се отново и сега имах между лопатките гърбица с необходимия размер.
След това излязох, „уплашен непознат в чужд за мене свят“.
Макар, честно казано, да се чувствах доста самоуверен.
Още едно ченге провери документите на колата, преди да ми разрешат да потегля. Погледна ме рязко и щом се качих каза:
— Иди в полицейското управление, намира се до кметството.
— Полицейското управление, до кметството — повторих аз и дадох пълна газ. Тръгнах в тази посока и завих по булевард „Никълс“. На едно сравнително безлюдно място натиснах копчето за смяна на регистрационните номера. Може би вече се издирваше автомобил с номерата, с които влязох в града. Искаше ми се да можех да сменя и цвета и формата на колата.
Преди пресечката с булевард „Макги“ свих по една по-малка улица. Беше шест часа местно време и след четири часа и половина трябваше да съм във Вашингтон.
XVIII
Градът не изглеждаше както трябва. Нещо в него не беше наред, сякаш пред очите ми се играеше лошо поставена пиеса. Опитах се да разбера какво е то, но не успях.
Много от кварталите на Канзас сити са построени преди век или повече и изглеждат, както тогава. Децата играят по улиците, а родителите им седят на пейките пред домовете си, точно както са правели техните прадеди. Ако наблизо има противобомбени скривалища, те не се виждат. Старомодните масивни къщи, строени от ръцете на отдавна починали майстори, придават на тези квартали вид на острови на спокойствието. Минах по улиците на един от тях и се опитах да разбера какво става. Беше мързеливото време на деня, време за една бира, за приказки със съседите, най-много за поливане на ливадата в двора. Видях една жена, която плевеше цветна леха. Беше по бански костюм и гърбът й беше гол; виждаше се, че не носи господар, нито път двете деца до нея. Какво тогава не беше наред?
Денят беше много горещ и аз започнах да се оглеждам за жени в бански костюми и мъже по шорти. Канзас сити е в Библейския пояс; хората тук са с по-строги нрави и не се събличат така охотно, както в Лагуна Бийч или Коръл Гейбълз. Дори и през лятото напълно облечен възрастен човек не би предизвикал подозрение тук. Срещнах хора, облечени и по двата начина — но съотношението не беше както трябва. Вярно е, че много деца бяха облечени според сезона, но в продължение на няколко мили видях голите гърбове само на пет жени и двама мъже. А трябваше да са поне петстотин.
Малко аритметика. Макар някои сака несъмнено да не прикриваха господари, според простото тройно правило над деветдесет процента от населението на града бе обладано.
Канзас сити бе не само контролиран от паразитите, той беше наситен с тях. Господарите не държаха само ключовите постове в града; те бяха града.
Изпитах неимоверното желание да излетя тутакси и да се измъкна от червената зона колкото се може по-бързо. Те знаеха, че съм се спасил от капана на входа на града и щяха да ме търсят. Може би бях единственият свободен човек, каращ кола в града… а те бяха навсякъде край мен!
Преборих се със страха. Агент, който се поддава на паниката, освен че няма да свърши никаква работа, няма голям шанс да се измъкне. Но аз все още не се бях възстановил от това, което ми бе причинено от паразита, докато беше на гърба ми. Не ми беше лесно да запазя хладнокръвие.