— Документите, ако обичате — каза ченгето, щом стигна до мен.
— Разбира се — съгласих се аз; — В колата са.
Минах край него, давайки му да разбере, че очаквам да ме последва. Усетих, че се поколеба, но захапа въдицата. Когато стигнахме в пространството между двете коли, спрях. Това ми позволи да видя, че в полицейската кола нямаше негов колега — едно добре дошло изключение от нормалната човешка практика. И, което бе по-важно, тази маневра остави моята кола между мен и прекалено невинно изглеждащите зяпачи.
— Ето — казах аз и посочих вътре, — документите на колата са закрепени на таблото.
Той отново се поколеба, след това се наведе и погледна — това бе достатъчно, за да приложа хватката, на която ме беше научила неволята. Ударих с лявата си ръка между лопатките му и стиснах с всички сили.
Тялото му сякаш експлодира от бурния спазъм. Още преди да падне на земята, аз вече бях в колата и се носех напред с пълна газ.
Точно навреме. Маскарадът рухна така внезапно, както и в предверието на кабинета на Барнз. Тълпата се скупчи около мен. Една жена се вкопчи в колата и падна след не по-малко от петдесет фута. Вече бях набрал скорост и продължаваха да натискам газта до дупка. Исках да излетя, но трафикът беше натоварен и нямаше достатъчно място за засилване.
Отляво се показа улица и аз свих в нея. Това се оказа грешка, защото дърветата от двете й страни допираха короните си и не можех да излетя. При следващия завой стана още по-зле; по необходимост намалих. Движех се с позволената скорост и се оглеждах за достатъчно широк булевард, от който да излетя непозволено.
Събрах мислите в главата си и установих, че никой не ме преследва. На помощ ми дойдоха спомените от времето с господаря. С изключение на директните разговори, титанците живееха чрез своите носители, виждаха това, което виждат носителите; получаваха и предаваха информация чрез органите на носителите и другите средства, достъпни за тях. Едва ли някой от плужеците на ъгъла е търсел точно моята кола, освен този върху полицая — а него вече бях обезвредил. Сега, разбира се, паразитите, видели чрез очите на своите носители какво бях направил, щяха да ме търсят, но те разполагаха единствено с възможностите и способностите на телата на носителите си. Реших, че можех спокойно да се отнеса с тях като с всяка тълпа случайни свидетели, т.е. да ги пренебрегна. Необходимо бе просто да се преместя в друг квартал.
Защото разполагах само с тридесет минути и вече бях решил какво доказателство ми бе необходимо — пленник, човек, който е бил обладан и може да разкаже какво е станало в града. Трябваше да спася един носител. Да го пленя, без да го наранявам, да убия или сваля ездача му и да го отведа във Вашингтон. Нямах време за планове — трябваше да действам веднага. Едва взех това решение от близката пресечка се показа човек, изглежда се прибираше вкъщи, където го чакаха семейство и вечеря. Спрях до него и го повиках…
— Хей!
— Да? — спря той.
— Идвам от кметството — казах. — Няма време за обяснения. Влизай вътре, за да проведем директен разговор.
— Кметството ли? Какви ги приказвате?
— Промяна в плана — настоявах аз. — Да не губим време. Влизай!
Той се дръпна назад. Изскочих от колата и го хванах за закръглените рамене. — Нищо! Напипах само костелива човешка плът, а той започна да реве за помощ.
Метнах се в колата и се отдалечих възможно най-бързо. След няколко квартала намалих и се замислих. Нима нервите ми бяха толкова обтегнати, че ми се провиждаха титанците там, където ги нямаше?
Не! Възвърнах си непоколебимата воля на Стария да приема фактите такива, каквито са. Капанът на входа, банските костюми, басейнът, вендопринтерът — всички тези факти означаваха, че просто бях попаднал на един от десетте (или по-малко) процента все още непривлечени от господарите. Увеличих скоростта, като се оглеждах за нова жертва.
Мъж на средна възраст, който поливаше ливадата в двора — фигура, която привлече вниманието ми с подозрителната изпъкналост под пуловера на гърба си. Ако бях видял жена му на верандата, щях да отмина, защото тя носеше пола и горната част от банки костюм и се виждаше голият й гръб.
Спрях пред него и той вдигна глава. Повторих репликите си:
— Идвам от кметството. Трябва веднага да проведем директен разговор. Влез в колата.