— Ела в къщата — каза спокойно той. — В колата може да ни видят.
Бих отказал, но той вече се бе упътил към къщата. Когато го настигнах, прошепна:
— Внимавай с тази жена, тя не е от нашите.
— Жена ти?
— Да.
Пред входа на къщата спряхме и той каза:
— Скъпа, това е мистър О’Кийф. Имам с него делови разговор. В кабинета сме.
— Разбира се, любими — усмихна се тя. — Добър вечер, мистър О’Кийф. Горещо време, нали?
Съгласих се и тя се върна към плетката си. Влязохме и човекът ме въведе в кабинета си. Тъй като спазвахме маскарада, аз влязох първи, както подобава на гост. Това, че се оказах с гръб към него, не ми хареса; почти очаквах нещо да се случи. Той ме удари в основата на врата. Наведох се и паднах на земята почти незасегнат. Завъртях се по гръб.
В школата, по време на тренировките, ни биеха с торби с пясък, ако, веднъж повалени, се опитвахме да се изправим. Останах на пода и се опитах да го спъна с крака, но той стоеше извън обсега ми. Явно нямаше оръжие, а аз не можех да изкарам моето. Но в стаята имаше истинска камина, с ръжен, лопатка и маша; той се насочи към нея. Близо до мен имаше малка масичка. Протегнах се, хванах я за единия крак и я метнах. Улучих го в лицето точно когато вдигаше ръжена. В следващия момент вече го бях докопал.
Господарят му умираше под пръстите ми, а самият той се гърчеше в изпълнение на последната, ужасна заповед, когато чух жена му, застанала на вратата, да пищи. Скочих и я ударих. Тя падна, най-после млъкна и аз се върнах при мъжа.
Не е лесно да носиш загубил съзнание човек, а този беше и тежък. За щастие, аз съм якичък, успях да го замъкна до колата. Съмнявам се дали някой друг освен жена му е бил обезпокоен от борбата помежду ни, но нейните писъци май бяха вдигнали на крак поне половината град. Никой от тях не беше достатъчно близо, за да ми попречи, но въпреки това се радвах, че бях оставил вратата на колата отворена.
Секунда по-късно съжалих за това — един хлапак, подобен на оня, който ме бе размотавал край Мейсън, седеше вътре и си играеше с копчетата по таблото. Ругаейки, хвърлих пленника на задната седалка и сграбчих момчето. То се съпротивляваше, но успях да го метна навън — право в ръцете на първия от преследвачите. Докато двамата се откопчат един от друг, вече бях в колата, потеглил с пълен напред, без да се притеснявам за врати и предпазни колани. На първия завой вратата се затвори сама и аз за малко не паднах от седалката, след това карах в права посока, докато успея да си сложа колона. Направих рязък завой, едва не ударих една наземна кола и продължих.
Излязох на широк булевард — мисля, че беше „Псео“ — и натиснах копчето за излитане. Може би съм предизвикал няколко катастрофи, но нямах време да се безпокоя за тях. Без да чакам да набера височина, се насочих на изток. Прелетях над Мисури на ръчно и изстрелях всички стартови ускорители, с които разполагах, за по-голяма скорост. Това безумие изглежда ми спаси живота. Някъде над Кълъмбия колата силно се разтресе, някой бе изстрелял по мен ракета и проклетницата се взриви точно там, където бях преди момент.
Не ме обстрелваха повече, което беше добре без ускорителите, защото бях уязвим като патка във вода. Дясната турбина започна да се нагорещява — може от близкия взрив, а може и да съм я претоварил. Още десетина минути летях така, молейки се да не се разлети на парчета и я изключих едва след като минах Мисисипи и индикаторът за температурата беше стигнал почти до последното си деление, много след опасната точка. Продължих да кретам само на лява турбина. Така не можех да развия повече от триста мили в час, но вече бях извън червената зона.
Не ми беше останало време да погледна пътника си. Той лежеше, паднал на пода между седалките — в безсъзнание или мъртъв. Сега, след като вече бях в свободната зона, а и нямах мощност за повишаване на скоростта, не виждах защо да не мина на автопилот. Включих опознавателния сигнал, помолих най-близката кула да ме включи в потока на движението и пуснах автоматиката, без да докачам отговора. След това минах отзад и прегледах моя човек.
Той все още дишаше. На лицето му имаше оток, но костите изглеждаха здрави. Плеснах го веднъж-дваж по лицето, дърпах му ушите, но напразно — не успях да го свестя. Мъртвият плужек бе започнал да вони, но нямаше как да се отърва от него. Върнах се отпред на шофьорското място.
Хронометърът показваше 21:37 източно време, а ми предстояха още над шестстотин мили. Без да се има предвид, че трябваше да кацна, да се добера до Белия дом и вътре в него до Стария, щях да пристигна във Вашингтон едва няколко минути преди полунощ. В такъв случай вече бях закъснял и беше дяволски сигурно, че Стария нямаше да остави тази работа така.