Изпратихме в Лондон три плужека (върху маймуни). Докато разбрах, кралят поискал да даде пример като нашия президент, но министър-председателят, подстрекаван от архиепископа на Кентърбъри, му забранил. Архиепископът дори не си направил труда да погледне паразитите; за него моралното поведение било по-важно от светските заплахи. Тази история не се появи по масмедиите и може и да не е вярна, но е факт, че нежната кожа на англичаните не бе разголена за хладните погледи на чуждоземците.
Руската пропагандна система започна да ни плюе веднага щом успя да изработи нова линия на поведение. Цялата работа била „фантазии на американките империалисти“. Интересно защо титанците не са нападнали отначало Русия — за тях тя е като правена по мярка. Всъщност… може и да са. Не зная дали има някаква разлика.
По това време не се виждах със Стария; заповедите получавах от неговия заместник Олдфийлд. Затова нямах представа дали Мери е освободена от специалните си задължения към президента. Натъкнах се на нея в бара на Отдела.
— Мери! — изревах и едва не полетях от щастие.
Тя ме дари с бавната си, сладка усмивка и ми направи място да седна. Прошепна „Здравей, скъпи“. Не ме попита с какво се занимавам, не ме упрекна, че не съм я търсил, дори не спомена, че отдавна не сме се виждали. Просто се радваше на срещата. А аз не млъквах:
— Това е чудесно! Мислех, че все още слагаш президента да спи и бдиш над съня му. От кога си тук? Кога трябва да се връщаш? Да ти поръчам нещо за пиене? Не, ти още имаш — започнах да набирам на клавиатурата поръчката за самия себе си, когато чашата внезапно се озова пред мен. — Ха! Това пък откъде се взе?
— Поръчах го, когато те видях на вратата.
— Мери, казвал ли съм ти, че си чудесна?
— Не!
— Слушай тогава: чудесна си.
— Благодаря.
— За колко време си свободна? Виж какво, не можеш ли да вземеш малко отпуск? Не могат да искат от теб да си на пост двадесет и четири часа в денонощието, седмица след седмица, без никаква почивка. Веднага отивам при Стария и ще му кажа…
— В отпуск съм, Сам!
— … направо в очите какво мисля за… Ъ?
— В момента съм в отпуск.
— Наистина ли? Докога?
— До повикване. Сега всички отпуски са така.
— Но… кога те пуснаха в отпуск?
— Вчера. От тогава вися тук и те чакам.
— Вчера! — бях прекарал вчерашния ден, давайки детски уроци на важни шапкари, които нямаха нужда от услугите ми. Изправих се. — Стой тук. Сега се връщам.
Втурнах се в кабинета на Олдфийлд. Той вдигна очи и уморено ме попита:
— Ти пък какво искаш от мен?
— Шефе, да вземеш да отмениш ангажимента ми, не искам да разказвам детски приказки на дърти шапкари.
— Защо?
— Болен съм. Отдавна не съм ползвал болнични. Сега ми се полагат.
— Болна ти е главата.
— Точно така, прав си. Чувам разни гласове. Някакви хора ме преследват. Все още сънувам, че пак съм с титанците. — Последното беше вярно.
— Откога лудите в Отдела имат привилегии? — той искаше да оспоря аргумента му.
— Виж какво… пускаш ли ме или не?
Той разрови някакви бумаги, взе една и я скъса.
— О’кей. Дръж телефона под ръка и бъди готов да се появиш при повикване. А сега да те няма.
Вече ме нямаше. Мери вдигна очи, когато се върнах в бара и отново ме дари с усмивка. Аз казах:
— Вземи си багажа. Тръгваме.
Тя не попита къде отиваме; просто стана. Вдигнах чашата си и изпих част от напитката, разливайки останалото. Обадих се отново едва когато бяхме вече на пешеходното ниво в града:
— А сега… къде искаш да се оженим?
— Сам, говорихме вече по този въпрос.
— Да, говорихме, а сега ще го направим. Къде?
— Сам, скъпи мой, ще направя каквото поискаш. Но си оставам против.
— Защо?
— Сам, хайде да отидем в моя апартамент. Бих искала да ти сготвя обяд.
— О’кей, ще ми сготвиш — но не там. И преди това ще се оженим.
— Моля те, Сам!
Някой каза:
— Не се отказвай, момче. Ще се навие!
Огледах се и установих, че бяхме събрали доста публика. Размахах ръце и се развиках с раздразнение: