Нямам много ясни спомени от онези дни. Бях щастлив. Явно преди това не съм знаел какво е щастие или съм го бил забравил. Било ми е интересно, забавно, развличал съм се — но не съм бил щастлив.
Не включвахме стереото и не четяхме книги. Не се видяхме и не говорихме с никой друг, с изключение на втория ден, когато слязохме до селото — исках да го покажа на Мери. По обратния път минахме край колибата на местния отшелник — Джон Козата. Той се грижеше за дома ми, когато отсъствах. Махнах му с ръка.
Той ми махна в отговор. Беше облечен както обикновено: плетена шапка, стара военна куртка, шорти и сандали. Помислих да го предупредя за режим „Гол гръб“, но се отказах. Вместо това му викнах:
— Прати ми Пират!
— Кой е Пират, скъпи? — попита Мери.
— Ще видиш.
Тя видя. Пират ни посрещна, когато влязохме в хижата — бях настроил неговата малка вратичка на собственото му „мяууу“; той беше голям и палав котарак. След като ми каза какво мисли за хората, които отсъстват от къщи толкова дълго, той лекичко ме захапа за глезена в знак на прошка. Почесах го между ушите и той се обърна към Мери. Тя падна на колене и започна да издава звуците, понятни само на хората, разбиращи котешкия протокол. Отначало Пират я гледаше подозрително, но после внезапно скочи в скута й и започна да мърка и да се отърква о брадичката й.
— Олекна ми — обявих аз. — За момент помислих, че няма да ми бъде позволено да те задържа.
— Не беше нужно да се тревожиш — усмихна се Мери. — Самата аз съм две трети котка.
— А останалата трета?
— Ще разбереш.
От този момент котаракът беше с нас — или с Мери — почти през цялото време освен когато по мое настояване се заключвахме в спалнята. Не бих го понесъл там, макар и Мери, и Пират да смятаха, че проявявам дребнавост.
Мери не обичаше да споделя проблемите си. Не се ровеше в миналото. О, слушаше, когато разказвах за моето, но отказваше да говори за себе си. Веднъж, когато започнах да я разпитвам, тя смени темата с думите:
— Хайде да излезем да видим залеза.
— Залеза? Не може да бъде — отвърнах аз. — Току що закусвахме. — Объркването на времето на деня ме върна към действителността. — Мери, откога сме тук?
— Какво значение има?
— Има, по дяволите. Сигурен съм, че е най-малко седмица. Скоро телефоните ни ще задрънчат и ще трябва да се връщаме на работа.
— След като не знаеш кога точно ще е това, какво значение има колко време е минало?
Наистина исках да разбера датата. Можех да го сторя, като включа стереото, но вероятно щях да попадна на новини, а не желаех да разруша илюзията, че двамата с Мери живеем в свят, където няма титанци.
— Мери — попитах предпазливо, — колко таблетки „темпус“ имаш?
— Нито една.
— Е, аз имам и за двама ни. Хайде да разтеглим времето. Представи си, че разполагаме само с още двадесет и четири часа; можем да изживеем цял месец субективно време в тях.
— Не.
— Защо не? Да не губим деня.
Тя сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите.
— Не, скъпи, това не е за мен. Искам да изживявам пълноценно всеки отделен момент, без да се тревожа за следващия. — Тъй като изглеждах упорит, тя продължи: — Нямам нищо против ти да вземеш от таблетките, но не карай и мен.
— Пусто да остане, нима смяташ, че ще го направя сам?
Тя не отговори нищо, това е един от най-гадните начини, които познавам, да спечелиш спор.
Не че се карахме. Ако се опитвах да започна спор, Мери просто се предаваше и по-късно неизменно се оказваше, че съм сгрешил. Още няколко пъти се опитах да науча нещо повече за нея; струва ми се, че човек все нещо трябва да знае за жената, с която е сключил брак. На един от въпросите тя замислено отговори:
— Понякога се чудя дали наистина съм имала детство… или просто съм го сънувала.
На моя въпрос за истинското й име тя спокойно отвърна — „Мери“.
— Истинското? — усъмних се аз. Отдавна й бях казал моето, но продължавахме със „Сам“.
— Разбира се, скъпи. Казвам се Мери много преди да те познавам.
— Добре, ти си моята любима Мери. Но какво е било името ти преди това?
В очите й се появи странно, болезнено изражение, но гласът й не трепна:
— Едно време ме наричаха Алюкер.
— Алюкер — повторих аз, за да го запомня. — Алюкер. Какво странно и красиво име. Алюкер. Има някакво вълшебство в него. Моята мила Алюкер.
— Сега името ми е Мери — някак рязко ми каза тя.
Уверен съм, че някога в миналото Мери е била дълбоко, дълбоко наранена. Изглежда никога нямаше да узная от какво точно и скоро престанах да се безпокоя за това. Тя беше това, което е, сега и завинаги и бях доволен да бъда огрян от топлата светлина на нейното присъствие.