Продължих да я наричам „Мери“, но не забравих името, което бе носила. Понякога си го повтарях на ум: Алюкер… Алюкер… Чудех се откъде ли произлиза.
И неочаквано си спомних. Досадната ми услужлива памет успя да се ориентира сред множеството лавици, където складирам целия боклук, чут, видян или прочетен някога в миналото, който съм неспособен да забравя. Имаше едно общество, една колония, която използваше изкуствен език дори за личните имена…
Точно така, цитманитите — Анархистко-пацифистки култ, който бе изритан от Канада, а след това и от Антарктида. Техният пророк беше написал някаква книга: „Ентропията на радостта“. Веднъж я бях разлистил — оказа се пълна с псевдоматематически формули за постигане на щастието.
Всички са за „щастието“, както и против „греха“, но някои от обредите на култа го докараха до конфликт с останалата част от човечеството. Имаха любопитно и много древно решение на проблема със секса и това решение предизвикваше взривоопасни ситуации, когато цитманитите се сблъскваха с друг модел на поведение. Дори Антарктида се оказа недостатъчно далеч. Бяха чул, че остатъците от култа емигрирали на Венера. Ако е така, всички трябва вече да са измрели.
Престанах да мисля за това. Ако Мери е цитманитка или е била възпитана като малка по този начин, това си е нейна работа. Не бих допуснал философията на култа да доведе до криза в отношенията помежду ни; бракът не е договор за покупко-продажба, а съпругата не е частна собственост.
XXII
Следващия път, когато споменах за таблетките „темпус“, тя не възрази, но предложи да вземем минималната доза. Нямах нищо против — винаги можехме да вземем още.
Приготвих ги във вид на инжекции, за да подействат по-бързо. Когато вземам „темпус“, обикновено гледам някой часовник, щом секундната стрелка спре, значи съм готов. Но до колибата нямаше часовник, а и никой от нас не носеше такъв. Беше малко преди изгрев; цяла нощ бяхме будували пред камината.
Продължихме да лежим на същото място. Чувствахме се нормално, леко сънени и за момент помислих, че препаратът не е подействал. После видях, че слънцето бе престанало да се издига, а една птица висеше пред прозореца. При по-внимателно вглеждане успях да видя как размахва крила.
Погледнах жена си. Пират се бе свил на кълбо върху стомаха й. И двамата изглеждаха заспали.
— Какво ще кажеш за една закусчица? — попитах. — Умирам от глад.
— Направи я ти. Ако помръдна, ще събудя Пират.
— Заклела си се да ме обичаш, уважаваш и да ми приготвяш закуска — настоях аз и я погъделичках по петите. Тя се засмя и сви крака; котаракът изписка и тупна на пода.
— О, Господи! — каза тя. — Накара ме да направя прекалено бързо движение. Обидих Пират.
— Остави котарака на мира, жено; не си се омъжила за него.
Но и аз разбирах, че съм направил грешка. Човек трябва да се движи много внимателно в присъствието на не използвали препарата хора. Просто не бях помислил за котарака; той несъмнено бе решил, че сме като пияни подскачащи зайци. С умишлено забавени движения посегнах да го помилвам.
Но напразно — той вече бягаше към вратата. Можех да го спра, защото според мен се движеше със скоростта на сакат охлюв, но не исках да го плаша повече. Зарязах го и отидох в кухнята.
Мери, естествено, се оказа права — „темпус фугит“ никак не е подходящ за медени месеци. Екстазът на щастие, който бях изпитвал преди, бе заменен от еуфорията на наркотика. Бях се отказал от действителните усещания в полза на един химически фалшификат. Въпреки това прекарахме един хубав ден… или месец. Но бих предпочел да не бяхме използвали препарата.
Късно вечерта действието му премина. Усетих съпътстващата това лека раздразнителност и започнах да изследвам рефлексите си. След малко Мери ме информира, че от двадесетина минути е в нормално състояние — което е доста точно съгласуване на дозите.
— Искаш ли да го повторим? — попита тя. Целунах я.
— Не. Честно казано, радвам се, че свърши.
— И аз.
Имах опустошителния апетит, обичаен за човек, излязъл от действието на „темпус“. Казах това на Мери.
— Минутка — отвърна тя. — Искам да повикам Пират.
Въобще не бях усетил липсата му през този ден или „месец“ — такава е еуфорията.
— Не се безпокой — казах аз. — Той често прекарва навън целия ден.
— Не го е правил преди.
— Правил го е с мен.
— Мисля, че го обидих — каза тя. — Сигурна съм.
— Вероятно е долу при Стария Джон. Това е обичайния му начин да ме наказва. Всичко е наред.