Наложи се да й разкажа за Пират. Тя ме изслуша с каменно лице, накрая кимна и повече не го спомена. Смених темата:
— Сега, след като се събуди, мисля, че е време да ти приготвя закуска — тръгнах към кухнята.
— Не! — спрях. — Тя продължи: — Не се отдалечавай от погледа ми по каквато и да е причина. Аз ще приготвя закуска.
— Хубава работа! Ти ще останеш в леглото, като добро момиче.
— Я ела тук и свали тези ръкавици. Искам да видя ръцете ти. — Не я послушах; не бих искал въобще да мисля за ръцете си, защото действието на обезболяващото средство бе преминало. Тя продължи тъжно: — Точно както си мислех. Ти си изгорен по-зле от мен.
Та закуската приготви тя. Тя си я и изяде — аз не исках нищо друго, освен кафе. Настоях и тя да изпие доста течности — изгарянето на голяма част от кожата не е шега. Когато приключи, тя бутна чинията настрани и каза:
— Скъпи, не съжалявам, че стана така. Сега зная, че и двамата сме минали по този път. — Кимнах. Споделянето на щастието очевидно не е достатъчно. Тя стана и продължи: — А сега да вървим.
— Да — съгласих се аз, — искам да те заведа на лекар, колкото може по-скоро.
— Нямах предвид това.
— Зная.
Нямаше нужда да го обсъждаме; и двамата бяхме наясно, че магията се бе развалила и трябваше да се връщаме на работа. Бракмата, с която бяхме пристигнали, си седеше на поляната до хижата, увеличавайки всеки ден таксата за наема. За около три минути изгорихме чиниите, изключихме всичко и бяхте готови.
Мери караше, защото моите ръце не ги биваше за нищо. Щом излетяхме, тя предложи:
— Хайде направо да се върнем в Отдела. Там ще получим лекарска помощ, а ще научим и последните новини… освен ако ръцете не те болят прекалено силно.
— Става — съгласих се аз. Исках да разбера какво е положението и да се върна на работа. Помолих Мери да включи стереоекрана, за да чуем новините, но комуникационното оборудване на колата беше същия боклук като всичко останало и не успяхме да хванем дори аудиосигнал. Добре поне, че автопилотът беше о’кей, иначе Мери трябваше да кара на ръчно през целия път.
Измъчваше ме една мисъл и я споделих с Мери:
— Един плужек не би се качил върху котка само за собствено удоволствие, нали?
— Предполагам, че не.
— Но защо тогава го е направил? Трябва да има някакъв смисъл; във всички техни действия има смисъл, от тяхна гледна точка.
— Смисълът е, че той улови човек по този начин.
— Да, зная. Но как са го планирали? Едва ли са толкова много, че да се настанят по котките и да чакат удобен случай да се прехвърлят върху хора. Или са? — спомних си положението в Канзас сити и потръпнах.
— Защо питаш мен, скъпи? Аз нямам аналитичен ум.
— Не ми се прави на скромна, а си поблъскай главата върху следното: Откъде е дошъл плужекът? Трябва да се е качил върху Пират от гърба на друг носител? Кой е този носител? Мисля, че трябва да е Стария Джон — Джон Козата. Пират не би допуснал друг човек близо до себе си.
— Стария Джон? — Мери затвори очи и после пак ги отвори. — Не мога да кажа нищо за него. Видях го много отдалеч.
— Това е единствената възможност. Стария Джон носеше куртка на гърба си, а всички други съблюдаваха режим „Гол гръб“. Следователно е бил обладан преди влизането му в сила. Но защо плужекът е избрал един отшелник в планината?
— За да залови теб.
— Мен?
— Да те залови отново.
В това имаше смисъл. Може би всеки носител, който се бе изплъзнал от тях, беше белязан; в такъв случай спасените от нас дузина конгресмени се нуждаеха от специална охрана. Трябваше да отбележа това в доклада си.
От друга страна, може би са искали точно мен. С какво толкова им бях харесал?… Бях таен агент. Нещо повече, плужекът, който ме беше яздил, знаеше, че познавам Стария и имам достъп до него. В моите представи Стария беше техния главен и най-опасен враг; плужекът трябва да е разбрал това — той проникваше навсякъде в мозъка ми.
Той дори се бе срещал със Стария, беше говорил с него. Стига глупости. Този плужек е мъртъв. Теорията ми рухна.
И се изгради отново за миг. Попитах:
— Мери, използвала ли си апартамента си от онази сутрин, когато закусвахме там двамата?
— Не. Защо?
— Не се връщай там за нищо на света. Спомням си, че когато бях с тях, възнамерявах да ти устроя в него капан.
— Но не си го сторил, нали?
— Аз не съм. Но може други да са го направили. Там сега може да седи еквивалентът на Стария Джон като паяк в мрежата си — и да чака някой да се появи — ти, аз… — Обясних й идеята на Макилвейн за „груповата памет“. — Тогава смятах, че просто фантазира, както обичат да правят учените. Но сега това е единствената хипотеза, която обяснява всичко… освен ако приемем, че титанците са толкова глупави, че са способни да ловят риба във вана, вместо в реката. А те не са.