— Чакай малко, скъпи. Според теорията на доктор Макилвейн, кой да е плужек е всъщност всеки друг плужек, нали така? С други думи, тварта, която ме възседна снощи е точно толкова онази, която те е яздила, докато си бил с тях, колкото и самата тя… О, скъпи, обърках се. Исках да кажа…
— Общо взето, това е идеята. Те са отделни индивиди, но след директен разговор двата плужека стават еднакви като две капки вода. Ако това е вярно, снощният плужек е знаел всичко за мен, стига само да е имал директен разговор с онзи, който ме е яздил или с друг, който е бил свързан с него чрез известен брой директни разговори… за което се обзалагам, че е така, познавайки навиците им. Сигурно първият… един момент. Нека вземем три плужека: Джон, Мо и… и Хърбърт. Хърбърт е снощният; Мо е този, който…
— Защо им даваш имена, след като не са хора? — попита Мери.
— Просто за да ги различавам… Всъщност няма смисъл. Нека предположим, че ако Макилвейн е прав, съществуват стотици хиляди, може би милиони плужеци, които знаят всичко за нас с най-големи подробности: имена, външен вид, къде са апартаментите ни, къде е хижата… В техния списък сме.
— Но… — тя се намръщи. — Това е ужасна мисъл, Сам. Как са разбрали, че сме в хижата? Ние не казахме това на никого. Нима просто плужекът е стоял и ни е чакал?
— Сигурно. Не знаем какво представлява чакането за един плужек; времето може да означава нещо съвсем различно за тях.
— Като венерианците — каза тя. Кимнах; един венерианец спокойно можеше да се „ожени“ за собствената си праправнучка… и дори да се окаже по-млад от нея. Всичко зависи от това кой колко време е прекарал в летаргичен сън.
— Във всеки случай — продължих аз, — трябва да доложа за това, включително и за нашите предположения, а момчетата от групата за анализ ще си поблъскат главите върху тях.
Канех се да кажа, че Стария трябва особено да внимава, тъй като те всъщност искаха да хванат него. Но точно тогава телефонът ми иззвъня — за първи път, откакто бе започнала отпуската. Обадих се и чух в слушалката гласа на Стария:
— Яви се лично.
— На път съм — признах. — Не повече от тридесет минути.
— Направи ги по-малко. Ти влез през К-5, а Мери през Л-1 — той прекъсна връзката преди да успея да го попитам откъде знае, че Мери е с мен.
— Чу ли? — попитах я.
— Да, и моят телефон беше включен във веригата.
— Изглежда шоуто започва.
Едва след като се приземихме, започнах да разбирам колко много промени бяха настъпили през изминалите дни. Ние спазвахме режим „Гол гръб“, не бяхме и чували за режим „Загар“. Още щом излязохме от колата, ни спряха две ченгета.
— На място! — заповяда едното. — Не правете резки движения.
Човек не би могъл да познае, че са ченгета, освен по маниерите и по извадените бластери. Облеклото им се състоеше от колани с кобури за оръжието, обувки и тесни ивици плат, увити около слабините. При по-внимателен поглед се забелязваха и полицейските значки върху коланите им.
— А сега, аверче — продължи ченгето — свали тези панталони.
Явно не изпълних достатъчно бързо заповедта, защото той излая:
— Шавай! Вече застрелях двама днес; ти може да си третия.
— Хайде, Сам — каза спокойно Мери. Събух ги. Останах по обувки и ръкавици и се чувствах като пълен глупак — но все пак успях да скрия телефона и бластера в шортите, докато ги свалях. Ченгето ме накара да се обърна и колегата му каза:
— Чист е. Сега дамата.
Започнах да обувам шортите, но първото ченге ме спря:
— Хей! Белята ли си търсиш? Свали ги веднага!
— Не искам да ме приберат за неприличен външен вид — казах разумно аз.
Той явно се изненада, после се изсмя и се обърна към колегата си:
— Чу ли го, Скай?
Вторият търпеливо ми обясни:
— Виж какво, приятел, трябва да спазваш режима. Ако искаш, навлечи и коженото палто, но тогава много бързо ще те приберат; не за неприличен външен вид, а за аутопсия в моргата. Доброволците стрелят далеч по-охотно от нас. — Той се обърна към Мери: — А сега вие, госпожо.
Тя започна да сваля шортите си, без да спори. Ченгето учтиво й каза:
— Май няма да е необходимо да ги сваляте, като гледам от какъв плат са ушити. Само бавно се завъртете.
— Благодаря — каза Мери и го послуша. Полицаят беше прав; шортите и сутиенът на Мери бяха тънки и точно по тялото.