Но от повечето техни „развлечения“ ми призлява и няма да се впускам в подробности за тях. Аз съм един от малкото, които видяха записи на тези неща; гледах ги професионално. Надявам се на Мери да не се е наложило да ги гледа, но тя никога не би ми казала, ако беше така.
Едно от нещата, които видях в записите, е толкова отблъскващо, толкова дяволски отвращаващо, че се колебая дали да го спомена.
Чувствам обаче, че на места сред слугите на господарите се срещаха мъже и жени, хора (ако мога въобще да ги нарека по този начин) без паразити на гърба. Предатели.
Ненавиждам плужеците, но ако имам избор между плужек и предател, първо бих извил шията на предателя.
Губехме почва навсякъде; методите ни бяха ефективни единствено за спиране на разпространението на паразитите и то не изцяло. За директна борба с тях трябваше да бомбардираме собствените си градове, без да бъдем сигурни, дали няма да избием само хората, а паразитите да оцелеят. Необходимо ни бе оръжие, което да убива селективно плужеците и да не засяга хората или нещо, което да обездвижи хората или да ги приведе в безсъзнание, без да ги убива, за да можем след това да ги спасим от титанците. Не разполагахме с такова оръжие, макар учените да работеха денонощно по този проблем. „Приспивен“ газ би свършил добра работа, но за щастие нямаше създаден такъв до инвазията, иначе плужеците щяха да го използват срещу нас. Не трябва да забравяте, че по това време те разполагаха със същата, ако не и по-голяма част от военния потенциал на Съединените щати, каквато бе останала и у свободните хора.
Патова ситуация — а времето работеше за тях. Имаше някои глупаци, които искаха да изтрием от лицето на Земята градовете от долината на Мисисипи с водородни бомби — все едно да излекуваш човек от тумор на мозъка, като му отрежеш главата. Но дори те бяха надминати по глупост от онези, които не бяха виждали плужеци, не вярваха в тях и смятаха цялата работа за тираничен заговор на Вашингтон. Тези, последните, намаляваха всеки ден — не защото променяха мнението си, а поради ужасната бдителност на доброволците.
Имаше и трети вид — „разумни“ хора, които предпочитаха преговорите и смятаха, че ще могат да се споразумеят с титанците. Една такава комисия, изпратена от опозицията в Конгреса, дори се опита да приложи тази идея на практика. Те се свързали с губернатора на Мисури през главата на Държавния департамент и получили уверения за безопасно пребиваване и дипломатически имунитет — „гаранции“ от титанци, но те ги приели. Отишли до Сейнт Луис… и там си останали. Видях едно от изпратените от тях съобщения — вълнуваща реч, свеждаща се до следното: „Елате всички при нас; водата е прекрасна!“
Нима волът може да сключи договор с касапина?
Северна Америка оставаше единствения засега център на разпространение на заразата. Единственото, което направи ООН, освен че предостави космическите станции на наше разположение беше да премести седалището си в Женева. Бе гласувана резолюция — нито един против, тридесет и двама въздържали се — в която нашето бедствие се окачествяваше като „граждански безредици“ и се призоваваха всички страни-членки да окажат каквато помощ смятат за необходимо на законните правителства на Съединените щати, Мексико и Канада.
Безшумната тайна война продължаваше и често губехме някои сражения, преди още да сме разбрали, че са започнали. Конвенционалните оръжия не вършеха работа; ставаха единствено за въвеждане на ред в кехлибарената зона — две ивици „ничия земя“, спускащи се от канадската тайга до мексиканските пустини. Денем те бяха безлюдни, с изключение на нашите патрули. Нощем нашите се оттегляха и на сцената излизаха кучетата… и други неща.
В цялата война бе използвана една-единствена атомна бомба; тя разруши летящата чиния, кацнала южно от Бърлингам, близо до Сан Франциско. Някои твърдяха, че е трябвало да бъде завладяна. Аз самият симпатизирам в случая на тези, които първо стрелят, а после разследват.
Към края на действието на дозата „темпус“ бях добил представа за положението в Съединените щати; картина, която не си бях представял дори и в Канзас сити — страна, завладяна от Ужаса. Приятел можеше да застреля приятеля, жена да разобличи мъжа си и т.н. Слухът за титанец събираше веднага на улицата тълпа… и следваше линчуване. Да почукаш нощем на нечия врата означаваше да си изпросиш лъч от бластер; честните хора стояха в къщи през нощта — тогава по улиците ходеха кучетата.