— Тя ми е жена.
— Е, и?
Триста дяволи! Няма ли поне да ни пожелаеш щастие? Или късмет?
Струва ми се — бавно произнесе той, — че ти имаш повече късмет, отколкото човек би могъл да си пожелае. Все пак, приеми моята благословия, ако тя означава нещо за теб.
О! Благодаря… — аз бавно загрявам. Чак сега ми хрумна, че Стария може да има нещо общо с така удобното съвпадение на моята и на Мери отпуски. Продължих: — Знаеш ли, татко…
— Какво? — прекъсна ме той. За втори път в рамките на един месец го наричах така и това го правеше подозрителен.
— Мисля, че си определил Мери за моя жена. Нарочно ни запозна, нарочно ни сдобри и нарочно ни пусна в отпуск заедно. Всичко си планирал.
— Аз? Не ставай глупав. Вярвам в свободната воля, синко… и в свободния избор. Всичко стана случайно.
— Хм… Случайностите не съществуват; поне не близо до теб. Няма значение; доволен съм от крайния резултат. А относно заданието — дай ми още малко време да обмисля всички варианти. Междувременно ще се отбия в „Козметика“ за гумено ухо.
XXVI
След дълги размишления решихме да опитаме да проникнем в червената зона. Групата за анализ прецени, че няма никакъв смисъл агентът да се превъплъщава в предател. Логиката на разсъжденията им беше: „Какви хора стават предатели?“ и „Защо титанците им се доверяват?“. Отговорът на последния въпрос беше ясен — плужекът знаеше всичко за своя носител. Ако титанецът, овладявайки мозъка на един човек, разбере, че той е „искрен“ предател, този човек може да се окаже по-полезен за паразитите като такъв, отколкото като носител. Но плужекът трябваше първо да провери доколко подъл е този човек и да бъде сигурен в неговите „качества“.
Наистина, това бе човешка логика, но вероятно и плужеците разсъждаваха по същия начин. Що се отнася до мен, и под заповед в дълбока хипноза не бих дори помислил, че мога да се престоря на предател. Същото прецениха и момчетата от „Психо“, за което казах едно „Амин!“.
Може да изглежда нелогично, че титанците биха „освободили“ един носител, дори да са сигурни, че той по природа си е готов слуга. Но предателите можеха успешно да бъдат използвани като надеждна „пета колона“. „Надеждна“ не е точната дума, но езикът е безсилен да опише подобна мерзост. Сигурно беше, че предателите са проникнали в зелената зона, но как бихме могли да ги разпознаем от нормалните хора?
Бях готов за заданието. Под хипноза освежих знанията си по езиците, които щяха да са ми необходими, като наблегнах на специфичните термини. Бях снабден с легенда и достатъчно пари. Свързочната апаратура беше нов модел; истинско щастие бе да работиш с нея. Ултрамикровълнова и с размерите на самун хляб, тя бе така екранирана, че енергийният й източник не би накарал стрелката на гайгеров брояч дори да стане нервна.
Трябваше да бъда пуснат с „антирадарен щит“, като същевременно бъдат излъчени и силни смущения, които да обяснят липсата на нормална картина на техните екрани. Веднъж проникнал, трябваше да разбера дали руската ос е завладяна от плужеците или не е и да предам доклада си на космическата станция, която се окаже в полезрението ми — по-скоро в това на предавателя; аз не успявам да видя космическите станции с невъоръжено око, а не вярвам и на тези, които твърдят, че могат. След като докладът бъде приет, съм свободен да си проправя път назад пеш, с превозно средство, над, върху, под земята, с увещания или подкупи — както счета за уместно и… ако успея.
Но се случи така, че не ми се наложи да използвам тези приготовления — кацна чинията край Пас Крисчън.
Тя бе едва третата забелязана по време на приземяване. Плужеците успяха да скрият Гнилеската, а от тази край Бърлингам остана само радиоактивен спомен. Но чинията до Пас Крисчън беше проследена и видяна на земята.
Траекторията й бе проследена от космическа станция „Алфа“ и тя бе категоризирана като „извънредно голям метеорит“. Грешката бе породена от прекалено високата й скорост. Примитивните радари от преди шестдесет и повече години са засичали чиниите неведнъж, особено когато те са преминавали през горните слоеве на атмосферата, разузнавайки Земята. Но съвременните радари са до такава степен „подобрени“, че не могат да виждат летящите чинии. Проблемът е в прекалената специализация. Апаратурата на „Управление на движението“ вижда само трафика в атмосферата; военните отбранителни и противоракетни радари също виждат само това, за което са предназначени. По-чувствителните уреди засичат скорости от атмосферните до тези на орбиталните ракети — пет мили в секунда; по-грубите имат по-широк обхват на скоростите и достигат до десет мили в секунда.