Има и системи с друг вид селективност, но никоя от тях не вижда обекти със скорост над десет мили в секунда, с едно-единствено изключение — метеоритните радари на космическите станции, които, естествено, не са военни. Затова „гигантският метеорит“ не бил свързан с летящите чинии; едва по-късно успели да съобразят истинския му произход.
Но чинията край Пас Крисчън била видяна да каца. Подводният крайцер „Робърт Фултън“ патрулирал по границата на червената зона в района на Мобайл, на десет мили от Гълфиорт с извадени над повърхността на водата рецептори. Космическият кораб блеснал на екраните на корабния радар, докато преминавал от космическа скорост (около петдесет и три мили в секунда според космическата станция) към по-ниска, която радарът успял да възприеме.
Появил се от нищото, намалил скоростта си до нула и изчезнал — но операторът забелязал последното мигване, на няколко мили от брега на Мисисипи. Капитанът на крайцера се объркал; следата на екрана очевидно не можела да бъде от кораб — обектът развил отрицателно ускорение около 50g! Не му дошло на ума, че ускоренията може да не са проблем за плужеците. Все пак той решил да провери и насочил кораба към мястото на кацането.
Първият му рапорт гласял: „Космически кораб кацна на брега източно от Пас Крисчън, Мисисипи.“ А вторият: „Изпращам десантна група за залавянето му.“
Ако не бях по това време в Отдела, зает с подготовката за заданието си, можеше и да изпусна шоуто. Всичко стана така: телефонът ми звънна пронизително; ударих главата си в проектора и изпсувах; гласът на Стария в ушите ми: „Ела веднага. Бегом.“
Бяхме същата компания, както когато започна всичко преди седмици — или години? — Стария, Мери и аз. Вече летяхме на юг с максималната разрешена скорост за спешни случаи, когато Стария благоволи да ни осведоми накъде сме се запътили.
— А защо отиваме пак семейно? — попитах аз. — Там е необходимо цяло десантно подразделение.
— Вече е на път — сериозно каза той. След това се ухили така, както само той можеше. — Всъщност, какво ти пука? „Кавано“ отново са в атака. А, Мери?
Изсумтях.
— Ако ти трябват брат и сестра, аз вече не съм за тази работа.
— Достатъчно е само да я пазиш от кучета и непознати — отвърна той. — Запомни, от кучета и непознати. Бъди внимателен, синко, защото днес може би е решителният рунд.
Той влезе в отделението за свръзка, наведе се над пулта и започна да приказва нещо в комуникатора. Обърнах се към Мери. Тя се притисна в мен и каза:
— Как си, братко?
Стиснах я по-силно.
— Ако не престанеш с тези братско-сестрински глупости, някой от нас ще отнесе пердаха и това няма да съм аз.
XXVII
За малко да ни свалят нашите; когато разбраха грешката си, изпратиха два „Черни ангела“ да ни съпроводят до флагманския кораб, от който маршал Рекстън ръководеше операцията. Флагманът изравни скоростта си с нашата и ни прибра на борда с котвена примка. От тази маневра ми се изправиха косите.
Рекстън искаше да ни се скара и да ни върне откъдето сме дошли, но не е толкова лесно да отпъдиш Стария. Накрая ни разрешиха да правим, каквото искаме и аз приземих колата на крайбрежното шосе западно от Пас Крисчън. Едва не получих инфаркт по пътя — една ракета „въздух-въздух“ мина на косъм от нас. Наоколо и над нас боят продължаваше, но в близост до самата чиния бе учудващо спокойно.
Чуждопланетният кораб се бе надвесил застрашително над нас; беше на не повече от петдесет ярда. Беше толкова убедително истински и злокобен, колкото фалшиво изглеждаше конструкцията във фермата край Гринел, Айова. Представляваше огромен диск, леко наклонен към нас. Беше кацнал с едната си част върху останките на разрушена от него къща — островърха постройка, типична за крайбрежието. Другият край на чинията се подпираше на ствола на дърво, което преди това явно е хвърляло сянка пред къщата.
Поради наклона на кораба виждахме добре горната му повърхност. В центъра се издигаше метална полусфера с големина около дванадесет ярда, която сигурно беше люкът към въздушния шлюз. Тя бе повдигната над равнината на диска на около шест до осем ярда. Не можех да видя на какво се държи полусферата, но предположих, че е някаква система с бутала и клапани. Затова пък много добре се виждаше защо чинията не беше затворила люка и излетяла — той бе заклещен от корпуса на една „блатна костенурка“ — малка танкетка-амфибия, част от десантните сили на „Фултън“.
Умишлено цитирам имената на екипажа: командир-лейтенант Джилбърт Къхуун от Ноксвил; механик-водач Флорънс Берзовски и стрелец — Букър Т. У. Джонсън. И тримата, разбира се, отдавна вече бяха мъртви.