Веднага щом колата се приземи, бяхме заобиколени от отряд десантчици. Командваше го розовобузест младок, който явно гореше от нетърпение да застреля някого — когото и да е. Когато видя Мери, ентусиазмът му поутихна, но той все пак отказа да ни допусне до чинията, преди да се допита до своя пряк командир, който от своя страна, се обърна към капитана на „Фултън“. Разрешението бе получено доста бързо, като се има предвид, че по всяка вероятност са се обаждали чак до Вашингтон.
Докато чакахме, наблюдавах битката; радвах се, че не участвам в нея. Мнозина щяха да пострадат там, а немалко вече бяха пострадали. Точно до колата лежеше труп на около четиринадесетгодишно момче. Макар и мъртво, то все още стискаше в ръце реактивен гранатомет, а на голия му гръб се виждаше следата на звяра. Замислих се дали плужекът бе изпълзял настрани или бе успял да се прехвърли върху този, който бе убил момчето с щик.
Докато разглеждах тялото, Мери се бе отдалечила на запад по шосето заедно с младия морски офицер. Идеята, че наблизо може да се крие все още жив плужек, ме разтревожи. Забързах към нея и й казах:
— Върни се в колата.
— Мислех, че ще мога да пострелям малко — отвърна тя със светнали очи. Продължаваше да гледа на запад.
— Тук тя е в безопасност — успокои ме младокът. — Успяваме да ги задържим доста далеч от пътя.
Не му обърнах никакво внимание.
— Слушай, кръвожадна палавнице — троснах се на Мери, — връщай се в колата, за да не ти изпочупя кокалите.
— Добре, Сам.
Тя се обърна и тръгна натам. Погледнах новобранеца.
— Какво си ме зяпнал? — попитах. Мястото направо миришеше на плужеци и чакането ме бе изнервило.
— Нищо особено — отвърна той и ме изгледа неодобрително. — Там, откъдето идвам, не разговаряме по този начин с жените.
— Ами тогава защо, по дяволите, не се върнеш там, откъдето си дошъл?
След този отговор се отдалечих. Стария също го нямаше и това никак не ми хареса.
Една линейка, идваща от запад, се приземи до мен.
— Открит ли е пътят за Паскагула? — извика шофьорът, без да слиза.
Река Паскагула, тридесет мили източно от мястото, където бе кацнала чинията, беше, грубо казано, кехлибарената зона в този район. Градът с това име се намираше на изток от устието на реката, т.е. в зелената зона. А на шестдесет-седемдесет мили на запад по същия път беше Ню Орлийнз, градът с най-голяма концентрация на титанци южно от Сейнт Луис. Врагът идваше главно от там, докато нашата най-близка база бе в Мобил.
— Нямам представа — отговорих на шофьора. Той захапа кокалчето на десния си показалец.
— Е, стигнах дотук… може и да успея да се върна. — Турбините му завиха и той излетя. Продължих да се оглеждам за Стария.
Въпреки, че битката на земята се бе отдалечила от чинията, тази във въздуха продължаваше навсякъде около нас. Гледах белите ивици в небето и се чудех кой от кои е и как въобще се разпознават, когато голям транспортен самолет премина над главата ми, изстреля няколко забавителя, намали рязко и изсипа взвод парашутисти. И него не можах да разбера от кои е; беше прекалено далеч, за да видя дали на гърбовете на десантчиците има плужеци или не. Той поне дойде от изток.
Забелязах Стария. Той разговаряше с командира на десантната част. Отидох до тях и го прекъснах:
— Шефе, трябва да се омитаме. Тук трябваше да са пуснали атомна бомба още преди десет минути.
— Успокойте се — отвърна ми командирът, — концентрацията на войски тук е толкова малка, че не заслужава и бомба-играчка.
Канех се да го попитам, откъде знае какво мислят плужеците по този въпрос, но Стария ме изпревари:
— Той е прав, синко. — Хвана ме за ръката и тръгнахме към колата. — Прав е, но по друга причина.
— Каква?
— Защо ние не бомбардирахме завладените от тях градове? Те не искат да повредят кораба; искат си го цял и невредим. Върни се при Мери и не забравяй — кучета и непознати!
Млъкнах, но не бях убеден. Очаквах всеки момент да се превърнем в цъкания на гайгеров брояч. Плужеците воюваха с безразсъдността на разгонен глухар — може би защото не бяха индивиди в истинския смисъл на думата. Защо тогава да се отнасят по-предпазливо с един от корабите си? Може да предпочетат да не го оставят в ръцете ни, вместо да го запазят цял.
Едва бяхме стигнали до колата и аз отворих уста, за да кажа нещо на Мери, когато довтаса досадния младок и козирува на Стария.
— Командирът каза, че можете да правите каквото пожелаете, сър. Длъжни сме всячески да ви окажем съдействие!