По маниерите му можех да заключа, че отговорът от Вашингтон е дошъл изписан с огнени букви и придружен с нецензурни изрази.
— Благодаря — меко отвърна Стария. — Искаме само да разгледаме пленения кораб.
— Да, сър. Последвайте ме, ако обичате, сър.
На практика, обаче, той тръгна след нас. Отначало се затрудни кого трябва да съпроводи: Стария или Мери. Мери спечели. Следвах аз, зает да се озъртам неспокойно, не обръщах внимание на младока. Необработваемите участъци по тези места са истинска джунгла. Чинията се намираше отвъд един такъв участък и Стария тръгна напряко. Хлапакът каза:
— Внимавайте, сър. Гледайте в краката си.
— Плужеци ли? — попитах.
Той поклати глава:
— Змии.
В този момент една отровна змия би ми се видяла не по-опасна от винена мушица, но явно съм обърнал някакво внимание на предупреждението, защото гледах надолу, когато се случи следното: първо чух вик. Вдигнах глава и — о, Боже! — към нас се носеше бенгалски тигър!
Мери успя да даде първия изстрел. Аз не изостанах от младия офицер; мисля, че бях дори малко по-бърз. Стария стреля последен. Между нас казано, от кожата на горкия тигър едва ли би станал и парцал — на толкова парчета го раздробихме. Въпреки това плужекът на гърба му бе останал невредим; изпекох го със следващия си изстрел. Младокът погледна тигъра без учудване и каза:
— Хм… мислех, че сме ги прочистили всичките.
— Какво искате да кажете?
— Те дойдоха с един от първите транспорти на врага. Същински Ноев ковчег. От горили до бели мечки. Някога да сте имали работа с разярен воден бивол?
— Не, и не държа особено.
— Всъщност, кучетата са по-опасни. Мен ако питате, тези твари не са особено умни — той равнодушно кимна към мъртвия плужек.
Бързо се измъкнахме от джунглата и се озовахме пред титанския кораб — което не ме направи по-малко нервен; дори напротив. Не че в самия корпус на кораба имаше нещо обезпокоително.
Но видът му не беше както трябва. Явно не беше природно творение, но не можеше да мине и за правен от хора. Защо ли? Не зная. Повърхността на кораба бе тъмна и полуогледална. По нея нямаше никакви следи — абсолютно никакви. Интересно, как е бил сглобен? Беше идеално гладък и толкова.
Не можех да разбера и от какъв материал бе направен. Метал? Разбира се, трябваше да бъде метал. Но така ли бе наистина? Човек би очаквал повърхността на космически кораб да бъде или много студена, или много гореща поради триенето в атмосферата. Докоснах я и не беше нито топла, нито студена. Забелязах още нещо: кораб с такава големина, приземяващ се с висока скорост, би трябвало да изгори поне няколко акра земя около себе си. А дори под него растителността бе непокътната.
Качихме се върху кораба и стигнахме до люка в центъра, ако това въобще беше люк. Единият му ръб се бе врязал в „блатната костенурка“; бронята на танкетката бе смазана, както човек би могъл да смачка картонена кутия с ръка. А „костенурките“ са изчислявани за спускане на петстотин фута под водата и са наистина издържливи.
Е, тази се бе оказала издържлива. Капакът на люка я беше смазал, но не бе успял да се затвори. От друга страна, металът, или от каквото там беше направен той, не бе дори одраскан от удара.
— Вие с Мери чакайте тук — каза ми Стария.
— Да не смяташ да влизаш вътре сам?
— Точно така. Нямаме много време.
Хлапакът се обади:
— Аз трябва да дойда с вас, сър. Така заповяда командирът.
— Много добре — съгласи се Стария. — Да вървим. — Той се надвеси над ръба, после коленичи, хвана го с ръце, увисна надолу и стъпи на нещо. Младокът го последва. Ядосах се на Стария, но нямах желание да оспорвам аргументите му.
Те изчезнаха от погледите ни. Мери се обърна към мен и каза:
— Сам, не ми харесва това. Страхувам се.
Това ме учуди. Самият аз се страхувах, но не очаквах това от нея. Опитах се да я успокоя:
— Нали съм с теб.
— Трябва ли да останем тук? Той не го спомена изрично.
Помислих върху думите й.
— Ако искаш, можем да се върнем в колата.
— Ами… не, Сам, май ще трябва да останем. Ела по-близо до мен.
Прегърнах я, тя трепеше.
Не зная колко време мина, преди те да се покажат през люка. Младокът се покатери горе и Стария му заповяда да остане на стража.
— Хайде — каза той на нас. — Мисля, че няма опасност.
— Да, да, няма — отвърнах аз, но Мери вече бе започнала да влиза, така че я последвах. Стария й помогна при слизането и каза:
— Пазете си главите. Таванът навсякъде е нисък.
Общоизвестна истина е, че нечовешките раси създават нечовешки произведения на техниката, но малцина са тези, които са влизали във венериански лабиринт, а още по-малко хора са виждали руините на Марс. Аз не съм от тях. Не знаех какво да очаквам. На пръв поглед вътрешността на чинията не беше удивително зашеметяваща, но всичко бе необичайно. Беше проектирано от нечовешки мозъци, които или никога не бяха чували за правия ъгъл и правата линия, или ги считаха за ненужни и нежелателни. Озовахме се в неголямо елипсовидно помещение, а оттам запълзяхме в тунел, около четири фута в диаметър, който се извиваше и водеше надолу в кораба. Повърхността на стените на тунела светеше с мъждукаща червеникава светлина.