Във въздуха се носеше странна и някак уморителна миризма — подобна на блатен газ, но смесен с вонята на умрели плужеци. Това, заедно с червеникавата светлина и телесната температура на стените на тунела, ми навя неприятното сравнение, че сякаш пълзим в червата на огромно извънземно чудовище, а не изследваме космически кораб.
Тунелът се разклоняваше на едно място като артерия и точно там се натъкнахме на първия титански хермафродит. Той — нека бъде „той“ — се бе отпуснал по гръб с паразита като възглавница и приличаше на спящо дете. На малките му розови устни бе застинало някакво подобие на усмивка; отначало не можах да разбера, че е мъртъв.
При първи поглед, приликите между хората от Титан и самите нас са по-забележими, отколкото разликите — ние просто виждаме това, което искаме да видим. Например „устата“ му; откъде бях толкова сигурен, че тя е орган за дишане?
Но въпреки случайните съвпадения, като четирите крайника и главоподобния израстък, те приличаха на нас не повече, отколкото жаба на вол. И все пак видът им беше успокояващо приятен и бегло напомняше нещо човешко. Или по-скоро „елфическо“ — елфите от луните на Сатурн.
Когато видях трупа, инстинктивно извадих бластера си. Стария се обърна и ми каза:
— Спокойно. Той е мъртъв. Те всички са мъртви, задушили са се от кислорода, когато танкетката е нарушила херметизацията на кораба им.
Но аз не прибрах оръжието и настоях:
— Искам да изгоря паразита. Той може да е още жив.
Плужекът не беше покрит с твърдата обвивка, с която вече бяхме свикнали; беше гол и отвратителен. Стария сви рамене:
— Както искаш. Но той не може да ти стори нищо. Такъв паразит не може да живее върху кислорододишащ носител. — После запълзя над малкия труп, попречвайки ми по този начин да стрелям, както бях решил. Мери не бе извадила своя бластер; беше се свила до мен и дишаше на пресекулки. Стария спря и търпеливо попита: — Идваш ли, Мери?
Тя се запъна, но успя да промълви:
— Хайде да се върнем! Да се махнем от тук!
— Права е — казах аз. — Това не е работа за нас, необходими са учени с подходящо оборудване.
Той не обърна внимание на думите ми.
— Трябва, Мери. Знаеш това. Ти си тази, която трябва да го направи.
— Защо пък точно тя? — сърдито запитах аз.
Той отново ме пренебрегна.
— Е, Мери?
Тя явно призова на помощ последните си резерви. Дишането й се нормализира, чертите на лицето й се отпуснаха и тя запълзя над трупа на малкия елф с тържественото спокойствие на кралица, отиваща към ешафода. Последвах я, без да изпускам от ръка оръжието, като се стараех да не докосвам тялото под мен.
Накрая излязохме в голямо помещение, което би могло да е залата за управление — в него имаше немалко трупове на елфоподобни създания. Вътрешната му повърхност бе набраздена и светеше много по-ярко от мъждивата червеникава светлинка в тунела. Браздите ми напомниха за човешкия мозък и отново ми хрумна напълно идиотската мисъл, че корабът всъщност е живо същество.
Стария прекоси помещението, без дори да се огледа и запълзя по друг ръждивоблещукащ тунел. Следвахме извивките му и по едно време той се разшири до повече от десет фута, а „таванът“ вече беше толкова висок, че почти можехме да се изправим. Още по-странно бе, обаче, че стените вече не бяха непрозрачни.
От двете страни, зад прозрачни мембрани, се виждаха хиляди и хиляди плужеци, които плуваха, носеха се; извиваха се в някаква явно поддържаща живота им течност. Всеки от резервоарите бе осветен със собствена разсеяна светлина и добре се виждаше, че са доста големи. С труд удържах да не запищя от ужас.
Все още държах бластера. Стария постави ръка пред него и каза:
— Недей. Да не искаш да ги пуснеш на свобода; тези са за нас.
Мери ги гледаше с учудващо спокойно изражение на лицето.
Съмнявам се дали в този момент тя осъзнаваше реално обстановката. Погледнах я, после отново се загледах в стените на зловещия аквариум и нервно предложих:
— Хайде да си обираме крушите, докато все още сме цели… а после да ги изпратим по дяволите с поне една атомна бомба.