— Не — отвърна спокойно Стария. — Трябва да видим още нещо. Елате.
Тунелът отново се стесни, после се разшири и се озовахме в нещо като малко помещение. Стените отново бяха прозрачни и зад тях отново плаваше нещо.
Наложи се да погледна за втори път, преди да повярвам на очите си.
Точно до стената плуваше по очи тяло на мъж — човек, землянин — около четиридесет-петдесет годишен. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а коленете — присвити в поза на спящ човек.
Гледах го и в главата ми нахлуваха ужасни мисли. Зад него имаше още много — мъже и жени, стари и млади — но той ме потресе най-много. Отначало бях сигурен, че е мъртъв. Не можех да допусна противното. После видях, че устата му работи… о, Господи!, По-добре наистина да се бе оказал мъртъв!
Мери се луташе край стените като пияна — не, не като пияна, по-скоро като напълно зашеметена. Местеше се от едната стена към другата и обратно и се взираше в мътните, пълни с тела дълбини. Стария не я изпускаше от поглед.
— Е, Мери? — каза меко той.
— Не мога да ги намеря! — гласът й беше жален и прозвуча като на малко момиченце. Тя хукна към другата стена. Стария я хвана за ръката.
— Не ги търсиш, където трябва — твърдо каза той. — Върни се там, където са. Спомняш ли си?
— Не мога да си спомня — това бе по-скоро вопъл, отколкото членоразделна реч.
— Трябва да си спомниш. Поне това трябва да направиш за тях. Трябва да се върнеш там, където са те и да ги потърсиш.
Очите й се затвориха и от тях потекоха сълзи. Тя се разрида. Минах между тях и се намесих:
— Престани! Какво искаш да направиш с нея?
Стария ме избута настрани и свирепо прошепна:
— Не се намесвай в тази работа синко — тя не е за теб!
— Но…
— Никакво, „но“! — той пусна Мери и ме отведе до входа. — Стой тук. И, колкото и да обичаш жена си, колкото и да мразиш титанците, за Бога, не се намесвай! Няма да й сторя нищо лошо. Обещавам!
— Какво смяташ да правиш — попитах. Но той вече ми бе обърнал гръб. Послушах го, макар и неохотно; не исках да се намесвам в нещо, което не разбирам.
Мери се бе отпуснала на пода и лежеше като малко дете, с покрито с ръце лице. Стария коленичи и докосна рамото й.
— Върни се пак там — чух гласа му. — Там, откъдето започна всичко.
Едва успях да чуя нейния отговор: „Не… не!“
— На колко години си? Изглеждаше на седем-осем, когато те откриха. Преди това ли е?
— Да, да, преди това — тя заплака и падна на пода. — Мамо! Мамо!
— Какво казва мама? — нежно попита той.
— Не казва нищо и ме гледа много странно. На гърба й има нещо, страх ме е! Страх ме е!
Забързах към тях, като внимавах да не се ударя в ниския „таван“. Стария ме бутна назад, без да сваля очи от Мери. Спрях. Колебаех се.
— Върни се — каза той. — Това е заповед.
Думите му бяха предназначени за мен и аз ги изпълних… същото направи и Мери.
— Имаше един кораб — замърмори тя, — голям блестящ кораб…
Той каза нещо; и да е отвърнала, аз не чух. Този път останах, където ми бе наредено, въпреки силно обтегнатите си нерви, разбирах, че това, което става е важно; достатъчно важно, за да погълне цялото внимание на Стария при непосредствената опасност от страна на врага.
Той продължи да говори успокоително, но настойчиво Мери притихна и сякаш изпадна в летаргия, но отговаряше на въпросите му. Скоро премина в монолог; започна монотонно да реди дума след дума, сякаш се бе отпушил някакъв неин емоционален бент. Стария само я подсещаше от време на време да продължи.
Чух някой да пълзи в тунела зад гърба ми, обърнах се и приготвих бластера с ужасното чувство, че сме попаднали в капан. За малко да застрелям вездесъщия млад офицер, когото бяхме оставили отвън.
— Излизайте! — каза задъхано той. Бутна ме обратно в помещението и повтори съобщението си на Стария.
Стария го погледна като лъв, на когото се е озъбила хиена:
— Затваряй си устата и не ми пречи.
— Но вие трябва да излезете, сър — настоя младокът. — Командирът каза „веднага“. Отстъпваме; може всеки момент да се наложи да разрушим кораба. И ако още сме вътре, ще чуем само едно „му-у-ум“… и няма да ни има.
— Много добре — спокойно се съгласи Стария. — Върви сега кажи на командира си да задържи позициите, докато сме вътре. Разполагам с изключително важна информация. Синко, помогни ми с Мери.
— Слушам, сър! — каза младокът. — Но побързайте! — и изчезна. Вдигнах Мери и я пренесох до началото на тунела. Тя изглеждаше почти в безсъзнание.
— Ще трябва да я влачим — каза Стария. — Тя може и да не се съвземе скоро. Така… дай да я сложа на гърба ти. Ще пълзиш с нея.