Не му обърнах внимание. Разтърсих я и извиках:
— Мери! Мери! Чуваш ли ме?
— Да, Сам — тя дори отвори очи.
— Скъпа, трябва да излезем от тук — и то бързо! Ще можеш ли да пълзиш?
— Да, Сам — и отново затвори очи.
Не спирах да я разтърсвам.
— Мери!
— Да, скъпи. Какво има? Толкова съм уморена.
— Слушай, Мери, трябва да изпълзим навън. Иначе плужеците ще ни докопат. Разбираш ли?
— Добре, скъпи.
Очите й останаха отворени, но бяха празни. Насочих я към тунела и запълзях след нея. Когато се отпускаше, я мобилизирах с плесници. В залата с плужеците и в този за управление я вдигах и носех на ръце. Когато стигнахме до трупа на малкия елф, тя спря. Проврях се край нея и го преместих в другото разклонение. Този път се уверих, че плужекът на гърба му е мъртъв. Отново се наложи да ударя няколко плесника на Мери, за да я накарам да тръгне.
След този безкраен кошмар на пълзене на четири крака най-после стигнахме до люка. Младият офицер ни чакаше там и помогна да вдигнем Мери горе. След това повдигнах леко Стария, скочих и аз и поех Мери от ръцете на младока. Вече почти се бе стъмнило.
На връщане отново минахме край срутената къща, но този път заобиколихме гъсталака. Вместо в нея, влязохме в една „блатна костенурка“, която ни очакваше. Оказа се, че сме дошли точно навреме — врагът беше стигнал почти до нас. „Костенурката“ бързо се гмурна под водата и след петнадесет минути вече бяхме на борда на „Фултън“.
А час по-късно го напуснахме, вече в базата в Мобил. Двамата със Стария хапнахме сандвичи и кафе в каюткомпанията на крайцера, а за Мери се погрижиха в женския кубрик. Тя дойде при нас, след като слязохме и вече изглеждаше нормално. Попитах я:
— Мери, добре ли се чувстваш?
— Разбира се, скъпи — усмихна се тя. — Какво би могло да ми има?
От базата излетяхме в щабна машина с ескорт. Предполагах, че се връщаме в Отдела или във Вашингтон, но пилотът кацна в един хангар сред планините. Кацна майсторски — както летеше с пълна скорост напред, сви надолу, без да намалява и се озова неподвижен в хангара. Граждански самолет не би могъл да направи такава маневра.
— Къде сме? — попитах аз.
Стария излезе от самолета без да ми отговори. Аз и Мери го последвахме. Хангарът беше малък — място за паркиране на не повече от дузина машини и по една платформа за излитане и кацане. Беше издълбан като пещера в скалите. Охраната ни посочи вратата, която не се виждаше, преди да бъде отворена. Минахме през нея и се озовахме в едно предверие, където глас от високоговорител ни заповяда са свалим всичко от себе си. Със съжаление се разделих с бластера и телефона си.
Продължихме навътре, посрещна ни млад мъж, облеклото на който се състоеше от лента с три нашивки и кръстосани реторти на ръката.
Той ни предаде на момиче, което бе облечено още по-оскъдно — само с две нашивки. И двамата обърнаха внимание на Мери, всеки посвоему, разбира се и мисля, че девойката — ефрейтор с облекчение ни остави на капитана, който дойде да ни посрещне.
— Получихме съобщението ви — каза капитанът — Доктор Стийлтън ви очаква.
— Благодаря, госпожо — отвърна Стария. — Къде?
— Момент само — каза жената, отиде до Мери и опипа косата й. След това извинително продължи: — Трябваше да се уверя.
И да бе разбрала, че по-голямата част от косата на Мери е изкуствена, то с нищо не го показа. Нейната коса бе подстригана късо, като на мъж.
— Добре. Да тръгваме — реши накрая тя.
— Хайде — съгласи се Стария и се обърна към мен: — Синко, ти беше дотук.
— Защо? — попитах.
— Защото за малко да провалиш първия опит, затова — късо ми отвърна той. — А сега кротувай.
— Офицерската столова е в края на първия коридор вляво — каза капитанът. — Защо не почакате там?
Така и направих. По пътя минах край врата, украсена с червена рисунка на череп и кръстосани кости и с надпис: „Внимание — живи паразити. Вход разрешен само за квалифициран персонал. Използвайте процедура «А»“. Минах до срещуположната стена на коридора.
В офицерската столова седяха трима-четирима мъже и две жени. Открих свободен стол, седнах и се зачудих как да получа нещо за пиене. След малко към мен се присъедини едър, общителен мъж; знакът на верижката на шията му показваше, че е полковник.
— Новодошъл? — попита той.
Признах си.
— Цивилен експерт? — продължи да пита полковникът.
— Не съм много сигурен за „експерт“ — отвърнах аз. — Оперативен работник съм.
— Име? Извинете за официалния тон, но аз отговарям за сигурността в базата. Казвам се Кели.
И аз си казах името. Той кимна.
— Всъщност, аз ви видях още като влизахте в базата. А сега, мистър Нивънс, какво ще кажете за нещо за пийване?