Разбира се. Кого трябва да убия, за да го получа?
— … въпреки, че доколкото виждам — продължаваше Кели, — базата има нужда от секретност не повече, отколкото кон от ролкови кънки. Би трябвало да публикуваме резултатите от работата си веднага щом ги постигнем.
Отбелязах, че той не се държеше като обикновен шапкар. Кели се засмя и каза:
— Повярвайте, млади господине, не всички шапкари са такива, каквито ги описват… само отстрани изглежда така.
Съгласих се с него и посочих за пример маршал Рекстън, който се бе оказал доста разумен човек.
— Познавате ли го? — попита полковникът.
— Не точно, просто съм го срещал в процеса на работата си. Последния път бе днес следобед.
— Хм-м-м… — каза той. — Аз никога не съм го виждал. Вие явно се движите в по-високопоставени среди, сър.
Обясних му, че това е било просто щастлива случайност, но оттогава Кели започва да се отнася с по-голямо уважение към мен. След малко започна да ми разказва за работата на лабораторията.
— До сега сме научили за тези твари повече, отколкото би могъл и самият дявол. Но не знаем най-важното: как да ги убиваме, без да убием носителите? Разбира се — продължи той, — ако успеем да ги прилъжем да влизат в някаква стая един по един, бихме могли да им инжектираме приспивателно и така да ги спасим от паразитите… но това прилича на старата шега за това, как да заловиш славей: много е просто, трябва само тихичко да се промъкнеш зад него и да поръсиш опашката му със сол. Аз не съм учен — само ченге, макар и в друго ведомство — но говорих с учените тук. Само биологическата война може да ни спаси. Необходим ни е микроб, който да убива плужеците и да е безвреден за носителите. Не изглежда прекалено сложно, нали? Познаваме стотици болести, които са смъртоносни за тях: едра шарка, тиф, сифилис, енцефалит, болестта на Оберайер, чума, жълта треска и какво ли не. Но всички те ще избият и носителите.
— Не може ли да използваме нещо, към което всички имат имунитет? — попитах аз. — Всички сме ваксинирани срещу тиф, например. И почти всички — срещу едра шарка.
— Това няма да свърши работа. Паразитът няма как да прихване болестта, щом носителят му е имунизиран към нея. Сега, след като се покриха с твърда обвивка, плужеците контактуват с външната среда само чрез своите носители. Трябва ни нещо, което да зарази носителя, но за него да е не по-силно от лека треска, а за паразитите да бъде смъртоносно.
Канех се да отговоря, когато видях на вратата Стария. Извиних се и отидох при него.
— Какво толкова те разпитва Кели? — попита той.
— Не ме разпитва — отвърнах.
— Така си мислиш. Знаеш ли кой е Кели?
— Трябва ли да зная?
— Да. Всъщност, май не: той никога не е позволявал да му бъде направена снимка. Става дума за Б. Дж. Кели, най-големия научен криминолог на нашето време.
— Този Кели ли? Но той не е военен.
— Вероятно са го взели запас. По това можеш да разбереш колко важна е тази лаборатория. Да вървим.
— А къде е Мери?
— Сега не можеш да я видиш. Възстановява се.
— Случило ли се е нещо с нея?
— Обещах ти, че нищо лошо няма да й се случи. Стийлтън е най-добрият в своята област. Но се наложи да дълбаем в мозъка й, преодолявайки нейната подсъзнателна съпротива. Това винаги е тежко за обекта.
Обмислих думите му.
— Научихте ли това, което искахте?
— И да, и не. Все още не сме приключили.
— А какво искате да научите?
Вървяхме по един от безкрайните подземни коридори на базата. В следващия момент той ни отведе в неголям кабинет, където седнахме. Стария натисна бутона на комуникатора на бюрото и каза:
— Личен разговор.
— Да, сър — отвърна един глас. — Изключвам записващото устройство. — На тавана светна зелена лампичка.
— Не че им вярвам — оплака се Стария, — но така поне само Кели ще слуша записа. А сега, синко, това, което искаше да узнаеш… Честно казано, не съм много сигурен дали имаш право да го чуеш. Ти се ожени за това момиче, но нейната душа не ти принадлежи… а това е скрито толкова дълбоко в нея, че тя не е знаела за съществуването му.
Не казах нищо и той продължи с по-тревожен глас:
— Може би ще е по-добре да ти кажа поне толкова, че да разбереш за какво става дума. Иначе ще се опиташ да го изтръгнеш от нея, а не искам това да се случи. Така можеш да й причиниш нервно разстройство. Тя едва ли си спомня нещо — Стийлтън работи много фино — но би могъл съвсем да й объркаш понятията.
Поех дълбоко дъх и казах:
— Сам ще прецениш.
— Добре, ще ти разкажа малко и ще отговаря на въпросите ти… на някои от тях… ако тържествено обещаеш да не се опитваш да научиш нищо за това от жена си. Не си достатъчно опитен.