Междувременно във въздуха вече се усещаше хладния полъх на есента; режим „Загар“ не можеше да продължава вечно.
Единственото, което оставаше на учените, бе да дълбаят в мозъка на Мери, където се надяваха, че се намира отговорът. Това не ми харесваше, но нямах власт да го прекратя. Тя не даваше вид да знае защо непрекъснато я карат да се подлага на хипноза. Изглеждаше спокойна, но умората й личеше по кръговете под очите и други подобни белези. Накрая не издържах и поисках от Стария да оставят Мери на мира.
— Сам знаеш, че нямаме друг изход, синко — тихо ми отвърна той.
— По дяволите! Ако досега не сте открили това, което търсите, никога няма да го откриете.
— Имаш ли представа колко време е необходимо, за да се прегледат всички спомени на един човек, дори само в рамките на определен период? Точно толкова, колкото е самият период. А това, което търсим — ако въобще е там — е тънко и неуловимо.
— Ако въобще е там — повторих аз. — Дори не сте сигурни, че има защо да се ровите. Слушай… ако в резултат на това, повредите по някакъв начин мозъка на Мери, ей Богу, ще те удуша със собствените си ръце.
— Ако не успеем — отвърна спокойно той, — ти сам ще пожелаеш тя да е полудяла. Да не би да искаш да отглеждаш деца за роби на титанците?
Захапах долната си устна.
— Защо не ме изпратиш в Русия, вместо да се мотам тук като муха без глава?
— И таз добра. Ти си необходим тук заради Мери — да поддържаш духа й и да я ободряваш. А не да ми се правиш на бабаит! Освен това, мисията в Русия вече е излишна.
— Защо? Какво се е случило? Пратил си някой друг ли?
— Ако поне от време на време хвърляше по едно око на новините, щеше да разбереш.
Побързах да послушам съвета му. Този път бях успял да пропусна вестта за чумата Азия — втората по значителност новина на столетието и единствената разпростряла се по цял континент епидемия на „черната смърт“ след края на шестнадесети век.
Отначало не можах да разбера нищо. Вярно е, че руснаците са луди. Но здравеопазването и хигиената там са общо взето на ниво; строяват всички в редица и никой не може да мине метър. А за разпространението на чумата е необходимо страната буквално да гъмжи от плъхове, бълхи, въшки… поне така учи историята. Докато руските бюрократи бяха прочистили дори Китай до такава степен, че бубонната чума и тифът бяха почти на изчезване.
А сега и двете епидемии се разпространяваха по цялата китайско-сибирско-руска ос. Щом дори правителството бе вдигнало ръце от нея и бе изпратило молба за помощ до ООН, работата бе наистина сериозна. Какво се бе случило?
Събрах две и две и отново потърсих Стария.
— Шефе, в Русия има плужеци.
— Да.
— Ти знаеш? Господи, трябва да действаме много бързо, защото в противен случай цялата долина на Мисисипи ще пламне от епидемии, както това се е случило в Азия. Само един малък плъх… — Титанците въобще не си правеха труда да мислят за хигиената на носителите си. Едва ли някой се бе къпал по цялото разстояние от канадската граница до Ню Орлийнз, след като плужеците изоставиха маскарада. Въшки… бълхи… ужас. — Ако не намерим изход, май ще е по-добре да ги бомбардираме. Това ще е по-добра смърт за тях.
— Да — въздъхна Стария. — Може би това е най-доброто решение. Може дори да е единственото. Но много добре знаеш, че няма да постъпим по този начин. Ще се опитваме да ги спасим, докато все още има надежда.
Замислих се. Бяхме на път да изгубим още едно състезание с времето. Плужеците явно бяха достатъчно глупави, за да не пазят робите си. Може би се местеха от планета на планета точно защото разваляха всичко, до което се докоснат. След време носителите им умираха и те трябваше да си търсят нови.
Теории, теории. Едно обаче беше сигурно: ако не успеехме да се справим с плужеците, в червената зона много скоро щяха да се развихрят опустошителни епидемии! Реших да направя това, което обмислях от доста време — да се намеся в сеансите на претърсване на паметта на Мери. Ако в нея имаше скрито нещо, което би могло да ни помогне да избием плужеците, може би щях да го видя, докато другите са го пропуснали. Въобще не ме интересуваше какво ще кажат Стийлтън или Стария. Писнало ми беше да се отнасят с мен като с кръстоска между принц-консорт и изтърсак.
XXX
Двамата с Мери бяхме настанени в малка кутийка, предназначена по принцип за един човек; вътре бяхме натъпкани като сардели, но не ни пукаше. На следващата сутрин се събудих първи и направих обичайната бърза проверка дали на гърба й няма плужек. Докато я правех, Мери отвори очи и уморено ми се усмихна.