— Заспивай — казах й.
— Не, вече се събудих.
— Мери, знаеш ли колко е инкубационният период на бубонната чума?
— От къде на къде — отвърна тя. — Я, едното ти око станало малко по-тъмно от другото.
Разтърсих я.
— Внимавай, момиче. Снощи бях в библиотеката на лабораторията и направих някои сметки. Излиза, че плужеците са нападнали Русия поне три месеца, преди да нападнат нас.
— Да, разбира се.
— Ти знаеш? И защо не ми каза по-рано?
— Не си ме питал.
— О, небеса! Хайде да ставаме; гладен съм.
Преди да излезем попитах:
— Днес пак ли ще играете на въпроси и отговори?
— Да.
— Мери, ти никога не си ми казвала какво те питат.
— Но аз не зная — удивено каза тя.
— Така си и мислех. Дълбока хипноза със заповед за забравяне в края на сеанса, а?
— Сигурно.
— Хм-м-м… е, ще направим някои промени. Днес идвам с теб.
— Да, скъпи — не възрази тя.
Както обикновено, всички бяха събрани в кабинета на Стийлтън — Стария, самият Стийлтън, началник-щабът на базата полковник Гибзи, някакъв подполковник и цяла орда сержанти — техници, свръзки и всякаква прислуга. В армията е необходима работна група от най-малко осем души, за да се помогне на един шапкар да си издуха носа.
Стария повдигна вежди, като ме видя, но премълча. Един от сержантите се опита да ме спре на входа.
— Добро утро, мисис Нивънс — каза той на Мери и се обърна към мен: — Вас ви няма в списъка.
— Ами тогава ме впиши — предложих му аз, избутах го и влязох.
Полковник Гибзи ме изгледа осъдително и промърмори нещо на Стария. Останалите сякаш се бяха вкаменили — освен една девойка — сержант, която не можа да се сдържи да не се засмее. — Минутка, полковник — каза Стария на Гибзи, наведе се над мен и прошепна в ухото ми: — Синко, ти ми обеща.
— Оттеглям обещанието си. Не е редно да караш човек да обещава такива неща за жена си.
— Нямаш никаква работа тук, синко. Не си специалист в тази област. Излез; поне заради Мери.
До този момент и през ум не ми беше минавало да оспорвам правото на Стария да присъства на сеансите, но неочаквано за себе си заявих:
— Ти нямаш работа тук. Нали не си психоаналитик? Така че, излез.
Стария погледна Мери, не прочете нищо по безизразното й лице и рече:
— Да не си ял сурово месо, а, синко?
— Тъй като правите експерименти върху моята жена — отвърнах, — смятам поне да установя лично правилата.
Намеси се и полковник Гибзи:
— Вие, младежо, да не сте си изгубили ума?
— А вие какъв сте? — попитах го аз. — Знакът на ръката ви показва, че не сте лекар, камо ли психолог. Или може да имате втора специалност?
— Изглежда забравяте, че се намирате във военна база — изпъчи се той.
— А вие забравяте, че нито аз, нито жена ми сме военни! — срязах го аз и задърпах Мери. — Хайде, мила. Заминаваме.
— Да, Сам.
Обърнах се към Стария:
— Ще се обадя в Отдела къде да ни препращате пощата.
— Почакай минутка, моля те. Поне заради мен — рече Стария. Спрях и той продължи към Гибзи: — Полковник, бихте ли излезли за малко с мен? Трябва да поговорим насаме.
Полковник Гибзи ме погледна с изпепеляващия взор на председател на военнополеви съд, но излезе. Всички останали чакахме вътре. Ниските чинове запазиха покерджийските си физиономии, подполковникът изглеждаше смутен, а усмихнатата сержантка едва се сдържаше да не прихне. Единственият, но когото явно му бе все едно, беше Стийлтън. Той извади някакви бумаги от „входящия“ си кош и започна спокойно да ги преглежда.
След около петнадесетина минути в стаята влезе един сержант и каза:
— Доктор Стийлтън, командирът каза да започвате.
— Много добре, сержант — отвърна докторът, след което ме погледна и каза: — Хайде да отидем в операционната.
— Не така бързо — спрях го аз. — Какви са всички тези хора тук? Например този — посочих подполковника.
— Ъ? Той е доктор Хейзълхърст — две години на Венера.
— О’кей, той остава. — Улових погледа на сержантката с усмивката и я попитах: — А каква е твоята работа, сестричке?
— Моята ли? О, аз съм нещо като придружителка.
— Аз ще съм придружителката. А сега, докторе, ако обичате подберете наистина само необходимите от всички хора тук.
— Разбира се, сър.
Единственият необходим се оказа подполковник Хейзълхърст. Влязохме в операционната — Мери, аз и двамата специалисти.
Там имаше само една кушетка и няколко стола. От тавана стърчеше двойната муцуна на камера за тримерно изображение. Мери легна на кушетката, а доктор Стийлтън взе една спринцовка: