— Сега ще продължим от там, където завършихме вчера, мисис Нивънс.
— Един момент — казах аз. — Имате ли записи от предишните сеанси?
— Разбира се.
— Нека първо ги прегледаме. Искам да навляза в обстановката.
Той се поколеба, но се съгласи:
— Както желаете, мистър Нивънс. Нека мисис Нивънс изчака в кабинета ми. По-късно ще я повикаме.
Вероятно в мен още витаеше духът на противоречие; след победата над Стария бях доста самоуверен.
— А защо първо да не я попитаме дали иска да напусне?
— Не знаете какво говорите — удиви се Стийлтън. — Тези записи могат да разстроят емоционално жена ви… и дори да й навредят.
— Много съмнителна терапия, млади човече — намеси се и Хейзълхърст.
— Не става дума за терапия, както много добре знаете — казах аз.
— Ако целта ви бе терапия, щяхте да използвате метода на ейдетическите спомени, а не наркотици.
— Не разполагаме с много време — разтревожено отвърна Стийлтън — и затова се налага да използваме по-груби методи. Не мисля, че мога да позволя на обекта да види записите.
— Съгласен съм с вас, докторе — отново се обади Хейзълхърст.
— Вървете по дяволите и двамата! — избухнах аз. — Никой не ви е искал компетентните мнения. Тези записи са изтръгнати от паметта на жена ми и следователно принадлежат на нея. Писна ми от отворковци! Да не си мислите, че сте хванали господа за шлифера! Това не ми харесва у плужеците, а още по-малко у хората. Тя ще реши сама. Попитайте я!
— Мисис Нивънс, желаете ли да видите тези записи? — попита Стийлтън.
— Да, докторе — отвърна Мери, — много бих искала.
Това явно го учуди.
— Ъ-ъ-ъ, нека попитам отново, да не би да сте ме разбрали погрешно. Вие лично ли искате да ги видите?
— Да, заедно с мъжа ми. Не възразявам да останете и вие с доктор Хейзълхърст.
Те останаха. В стаята бяха донесени купчина ленти, всяка прилежно номерирана и с отбелязани дати и възраст. Преглеждането на всичките би отнело часове, затова веднага се отказах от тези, описващи живота на Мери след 1991 година, тъй като едва ли в тях трябваше да се търси решението на проблема.
Започнахме с ранното й детство. Всяка лента започваше с изображение на обекта — Мери — задъхващ се, стенещ и съпротивляващ се, както правят хората, когато биват насила заставени да се върнат по следа в своята памет, която биха желали да не си припомнят; следваше реконструкция на събитията — нейния глас и тези на другите. Най-много ме учуди лицето на Мери… имам предвид в резервоара. Бяхме увеличили изображението до такава степен, че то сякаш седеше в скутовете ни и можехме да следим всяка нейна гримаса.
Лицето й първо стана като на малко момиче. Е, чертите й се запазиха почти същите, но изглеждаше така, както трябва да е била в първите години след раждането си. Това ме накара да се размечтая, че и ние може да имаме малка дъщеричка.
След това изражението на лицето й се променяше, за да изобрази останалите действащи лица от нейните спомени. Сякаш гледахме невероятно способен актьор, който играе едновременно много роли.
Мери прие спокойно всичко това, но ръката й здраво стискаше моята. Когато стигнахме до ужасния момент, в който родителите й престанаха да са самите те, а се превърнаха в роби на плужеците, тя едва не смаза пръстите на ръката ми. Но успяваше да се владее.
Прескочих лентите с надпис: „Период на анабиоза“ и преминахме към следващата група — от събуждането й до спасяването сред блатата.
Едно бе сигурно: тя е била яхната от плужек веднага след съживяването си. Мъртвешкото изражение на лицето й беше същото като на носител на плужек, изоставил маскарада — такава получавахме всеки ден от червената зона. Оскъдността на спомените й от този период бе допълнително потвърждение за това.
След това, доста внезапно, тя вече не беше обладана от паразит, а отново бе малко момиче, болно и силно уплашено. Тези спомени бяха като в делириум, но след малко се разнесе нов глас, висок и ясен: „Да пукна дано! Виж, Пийт… малко момиченце!“ Друг глас му отговори: „Живо ли?“ и първият продължи: „Не зная.“
Лентата продължаваше в Кайзервил, включваше възстановяването на Мери от болестта, много нови гласове и спомени и скоро след това свършваше. Доктор Стийлтън извади лентата от проектора и предложи:
— Нека пуснем още един запис от този период. Всичките леко се различават един от друг, а периодът е ключов.
— Защо, докторе? — поиска да узнае Мери.
— Ъ? Разбира се, ако не искате — няма, но нали разследваме точно този период? Трябва да изградим картина за случилото се с паразитите и да разберем защо са измрели. Ако можем да разберем какво е убило титанеца, който ви е, ъ-ъ-ъ, управлявал, а вас е оставил жива… ще разполагаме с оръжие срещу тях.