— Нима не знаете? — попита учудено Мери.
— Ъ? Все още не, но смятаме да разберем. Човешката памет съхранява удивително много подробности.
— Но аз мислех, че знаете. Става дума за „деветдневната треска“.
— Какво? — Хейзълхърст скочи от стола си.
— Не можахте ли да познаете по лицето ми? То беше съвсем характерно за болестта. По-късно, в Кайзервил ми се е случвало да бъда медицинска сестра за „такива болни“, тъй като вече имах имунитет срещу „треската“.
— Какво ще кажете, докторе? — попита Стийлтън. — Виждали ли сте случай на тази болест?
— Случай? Не, след втората експедиция всички вече бяха ваксинирани. Разбира се, познати са ми клиничните й характеристики.
— А какво ще кажете за този запис?
— Е — предпазливо започна Хейзълхърст, — би могло да е, но не съм убеден.
— Какво не ви е ясно? — остро каза Мери. — Нали ви казах, че е „деветдневната треска“.
— Трябва да бъдем абсолютно сигурни — извини се Стийлтън.
— Какво повече ви е необходимо? Погледнете само — няма никакво съмнение. Пийт и Фриско, които ме намериха, ми казаха по-късно от какво съм била болна. А и самата аз съм се грижила за болни от „треската“, без да се заразя. Спомням си лицата им, малко преди да умрат — точно като моето на записа. Никой, който поне веднъж е виждал случай на болестта, не би могъл да го сбърка с нищо друго. Какво повече искате? Да го видите изписано с огнени букви на небето ли?
Само веднъж бях виждал Мери толкова близо до излизане от себе си. Казах си: „Внимавайте, господа, че иначе я камилата, я камиларя“.
— Мисля, че бяхте убедителна, госпожо — рече Стийлтън. — Само едно не ми е ясно: отначало казахте, че нямате съзнателни спомени от този период. Моите изследвания показаха същото. А сега говорите, сякаш не е така.
— Сега си го спомних — Мери беше объркана. — Спомних си го много добре. Бях го забравила от много години.
— Мисля, че разбирам — каза той и се обърна към Хейзълхърст: — Е, докторе, имаме ли култура от тази болест? Вашите момчета работили ли са с нея?
— Да са работили? — Хейзълхърст не можеше да повярва на ушите си. — Не, разбира се! И дума да не става — кой би работил с деветдневната треска! Със същия успех можем да използваме детски паралич или тиф. Все едно да лекуваш брадавици с трион.
Докоснах Мери по рамото.
— Хайде да си вървим, скъпа. Мисля, че вече нямаме работа тук.
Тя трепереше и в очите й имаше сълзи. Отведох я в офицерската столова, където приложих моята систематична терапия — неразредена.
По-късно сложих Мери в леглото за следобедна дрямка и поседях малко до нея, докато заспи. След което отидох при баща ми в кабинета, който му бяха предоставили и му казах: „Здрасти“.
Той ме погледна замислено:
— Елихю, дочух, че си уцелил джакпота.
— Предпочитам да ме наричат „Сам“ — отвърнах аз.
— Добре, Сам. Победителите не ги съдят, макар победата ти да не донесе почти нищо. Нищо чудно, че и колонистите, и плужеците са измрели от деветдневната треска. Не виждам как бихме могли да я използваме. Не можем да очакваме у всеки неукротимата воля за живот на Мери.
Разбирах го много добре; смъртният процент сред заболелите от треската земляни беше над деветдесет и осем. Сред ваксинираните беше нула, но това не ни вършеше работа. Необходим ни бе микроб, който да убие плужека и само леко да разболее човека.
— И какво от това? — казах. — И без това много скоро из долината на Мисисипи ще плъзнат я чума, я тиф… нищо чудно и двете.
— Плужеците може да са взели поука от Азия и да въведат драстични санитарни мерки — отвърна той. Тези думи до такава степен ме учудиха, че едва не изпуснах следващите: — Не, Сам, ще трябва да измислиш по-добър план.
— Аз ли? Че кой съм аз?
— Сега ти отговаряш за операцията.
— Ъ? Какви, по дяволите, ги плещиш? Не отговарям за нищо и не възнамерявам да отговарям. Ти си шефът.
Той поклати глава.
— Шефът е този, който ръководи де факто. Титлите и отличията идват после. Кажи ми, смяташ ли, че Олдфийлд би могъл да ме замести?
Абсурд; заместникът на стария беше от типа „изпълнител“, много добър като такъв, но пълна нула, когато трябваше сам да вземе решение. Стария продължи:
— Не съм те издигал в йерархията, защото знаех, че когато му дойде времето, ти сам ще се издигнеш. И ти го направи — като отхвърли моята преценка, насила ме накара да приема твоето решение и се оказа прав.
— О, глупости! Просто проявих инат по този въпрос: Вие, големите мозъци, така и не се сетихте да повикате на помощ единствения истински експерт по Венера, с когото разполагате — самата Мери. Но това не значи, че аз съм знаел какво правя; просто имах късмет.