— Този антитоксин — прекъсна го генералът. — Кога можете да разберете нещо повече за него?
Хейзълхърст отговори, че трябвало да се обади на някакъв човек в Сорбоната.
— Звънете веднага — заповяда командирът. — Свободен сте.
Рано на следващата сутрин, още преди закуска, Хейзълхърст почука на вратата на нашата стая. Излязох в коридора, за да видя какво иска.
— Извинете, че ви събудих — започна той, — но вие се оказахте прав за антитоксина.
— Тоест?
— Изпратиха ми проба от него от Париж; чакам я да пристигне всеки момент. Надявам се още да е ефективен.
— А ако не е?
— Е, имаме начин да го направим. Така или иначе, ще се наложи да приготвим милиони дози от него, ако този невероятен план бъде приложен.
— Благодаря за информацията — казах аз и се обърнах, за да вляза обратно в стаята, но той ме спря.
— Ъ-ъ-ъ, мистър Нивънс… Относно разпространителите…
— Разпространители?
— Да, на болестта. Не можем да използваме плъхове, мишки или другите земни разпространители. Знаете ли как се предава болестта на Венера? Чрез малката летяща ротатория, венерианския еквивалент на насекомо. Но тук нямаме от тях, а те са единственият разпространител на заразата.
— Искате да кажете, че не можете по никакъв начин да ме заразите?
— О, бих могъл да ви инжектирам вируса. Но не можем да пуснем милион парашутисти със спринцовки, които да помолят язденото от плужеци население да стои мирно, докато го инжектират — той разпери ръце безпомощно.
В ума ми започна постепенно да се изгражда една картина — милиони парашутисти, спуснати едновременно…
— Защо питате мен? Проблемът е медицински.
— Да, разбира се. Просто помислих, че… Е, вие, все успявате да измислите нещо…
— Благодаря. — Умът ми бе зает с решаването на две задачи едновременно и се получи нещо като задръстване. Колко ли хора имаше в червената зона? — Нека изясним това: ако вие сте заразен от треската, има ли начин да я прихвана от вас? — Парашутистите не можеха да бъдат медици; нямаше да бъдат достатъчно.
— Не е лесно. Ако взема от слюнката си и я поставя във вашето гърло, може да се заразите. А ако ви прелея от моята кръв, със сигурност ще прихванете треската.
— Директен контакт, а? — Колко ли хора ще може да обслужи един парашутист? Двадесет? Тридесет? Повече? — В такъв случай нямате проблеми.
— Моля?
— Какво е първото нещо, което прави един плужек, когато се натъкне на друг, когато не е срещал скоро?
— Сливане!
— Винаги съм го наричал „директен разговор“ — така, мисля, го наричат самите плужеци. Мислите ли, че болестта може да се предаде чрез него?
— Да мисля ли? Уверен съм! Доказали сме, тук, в лабораторията, че при сливането се осъществява обмен на живи протеини. Те няма да могат да избягнат предаването на заразата; ще заразим цялата колония като един. Как не се сетих за това!
— Не се настройвайте предварително — охладих го аз. — Но мисля, че ще свърши работа.
— Ще, ще! — потвърди Хейзълхърст. Понечи да тръгне, но се спря. — О, мистър Нивънс… имате ли нещо против… зная, че искам твърде много…
— За какво говорите? — с нетърпение очаквах да си тръгне, за да обмисля останалата част от другия проблем.
— Ами… бихте ли ми позволили да обявя метода за разпространение на заразата? Разбира се, приоритетът на откривателя остава за вас, но генералът очаква толкова много от мен, а това би направило доклада ми пълен.
Той изглеждаше толкова притеснен, че за малко не се засмях. Успокоих го:
— Нямам нищо против. Това си е по вашата част.
— Извънредно любезен сте. Ще се постарая да ви се отблагодаря — той си тръгна щастлив. Аз бях не по-малко доволен; бе започнало да ми харесва да съм „гений“.
Останах за малко в коридора, за да подредя в ума си основните моменти на плана. После влязох в стаята. Мери отвори очи и ме дари с божествената си усмивка. Протегнах ръка и я погалих по косата.
— Добро утро, слънчице. Знаеш ли, съпругът ти е гениален?
— Да.
— Така ли? Не си ми го казвала.
— Не си питал.
Хейзълхърст бе нарекъл идеята в доклада си „метод на Нивънс“. Бях помолен да дам някои разяснения, устно от командира, а от татко — по неговия метод с втренчения поглед.
— Съгласен съм с доктор Хейзълхърст — започнах аз, — при положение, че експериментите потвърдят теорията. Остава, обаче, да бъде изяснен немалък брой подробности, които са по-скоро от тактическо, отколкото от медицинско естество. Синхронът във времето е изключително важен… бих казал фатален… — бях подготвил тази реч, включително колебанията и паузите, по време на закуска (Слава богу, Мери мълчи, докато се храним!) — … и ще е необходим едновременен десант на много места. Ако искаме да спасим сто процента от населението на червената зона, трябва да направим така, че всички паразити да бъдат заразени приблизително по едно и също време, за да могат спасителните отряди да кацнат, след като плужениците вече са станали безопасни и преди някои от носителите да са преминали фазата, след която антитоксинът не може да ги спаси. Проблемът подлежи на математически анализ… — Сам, момчето ми, казах си, самият ти, стар мошенико, не би могъл да го разрешиш дори и с компютър и за деветдесет години — … и трябва да бъде прехвърлен в съответния сектор. Тук само ще се опитам да изброя факторите, които трябва да бъдат взети под внимание. Нека означим броя на разпространителите с X, а този на спасителите — с Y. Съществуват безкрайно много възможни решения, а оптималното зависи от конкретното материално-техническо обезпечаване, с което разполагаме. Цифрите, естествено, се нуждаят от точно изчисляване, но грубо казано… — мъчил се бях около половин час над калкулатора, но счетох за излишно да го споменавам, — … като имам предвид собствените си, за съжаление доста близки, познания за техните навици, бих предположил…