В този момент в залата би се чул и звукът от падането на топлийка, стига някой от събралите се около масата голи мъже и жени да носеше такава. Генералът ме прекъсна едва когато дадох твърде ниска предполагаема стойност за X:
— Мистър Нивънс, мисля, че няма да имаме проблеми с какъвто и да е брой доброволци за разпространители.
Поклатих глава.
— Не можете да използвате доброволци, генерале.
— Мисля, че разбирам възражението ви. Болестта ще трябва да се развие у доброволеца и при него времето за спасяване може да се окаже недостатъчно. Но мисля, че това може да се уреди… например, чрез желатинова капсула с антитоксин, вградена в тъканта или нещо от този род. Сигурен съм, че в лабораторията ще се справят с тази задача.
Не се съмнявах в думите му, но истинската причина за възражението ми беше дълбоко вкорененото у мен отвращение от подчиняването на която и да е човешка душа, дори временно, на плужеците.
— Не трябва да използвате доброволци, сър. Паразитът ще разбере всичко, което знае неговият носител просто няма да встъпи в директен разговор, а ще предупреди останалите чрез устата на носителя. Но, сър, ще използваме животни — маймуни, кучета, всичко, достатъчно голямо, за да носи плужек, но неспособно да говори. Ще са ни необходими големи количества животни, за да успеем да заразим цялата червена зона преди най-рано заразените паразити да разберат, че са болни.
Направих кратко описание на финалната акция за спасяване — операция „Милосърдие“, както я нарекох — и приключих с думите:
— Операция „Треска“ може да започне веднага щом произведем достатъчно антитоксин за крайната фаза. По-малко от седмица след това на континента няма да има останал жив плужек.
Не ме аплодираха, но атмосферата в залата беше такава, сякаш го бяха направили. Генералът отиде да се обади на маршал Рекстън, а след това изпрати при мен своя адютант с покана за вечеря. Съгласих се при условие, че поканата включва и жена ми.
Татко ме чакаше в коридора пред вратата на залата.
— Е, как се справих? — попитах аз, вълнувайки се повече, отколкото се опитвах да покажа.
— Направо ги разби — отвърна той. — Сам, мисля да ти уредя половингодишен договор със стереовизията.
Не успях да скрия удовлетворението си. Бях изиграл цялото представление, без да се запъна; чувствах се нов човек.
XXXII
Сатана — шимпанзето, което ме беше разчувствало в Националната зоологическа градина — се оказа толкова подъл, колкото бе обявено тогава, веднага след като остана без паразит. Татко бе доброволец за изпробване на теорията Нивънс-Хейзълхърст, но аз тропнах с юмрук по масата и тази чест се падна на Сатана. Причина за отказа ми не беше нито синовната обич нито неофройдистката й антитеза; просто се страхуват от комбинацията „татко плюс паразит“. Не исках той да попадне под властта им дори и в лабораторни условия — той е достатъчно хитър и ловък, за да се справи с всяка ситуация. Само човек, бил в лапите на врага, може да разбере факта, че носителят е изцяло срещу нас, с всички свои умения и способности.
Затова експериментирахме върху маймуни. Разполагахме не само с тези от Националната зоологическа градина, но и с всички човекоподобни обитатели на половин дузина зоопаркове и циркове.
В сряда, дванадесети, Сатана бе инжектиран с вируса на деветдневната треска. В петък той вече беше болен; вкарахме друго шимпанзе с плужек при него. Паразитите веднага проведоха директен разговор, след което изкарахме второто шимпанзе от клетката.