В неделя, шестнадесети, господарят на Сатана се сбръчка и падна на пода. Веднага инжектирахме антитоксин на носителя му. Късно вечерта в понеделник умря и другият паразит; инжектирахме и неговия носител.
В сряда, деветнадесети, Сатана беше съвсем здрав, макар и поотслабнал, а другото шимпанзе — лорд Фаунтлерой — се възстановяваше. За да отпразнуваме успеха, дадох на Сатана един банан, а той отхапа първата фаланга на показалеца ми. Не беше случайно; това шимпанзе има отвратителен характер. На всичко отгоре нямаше време за присаждане на нова фаланга.
Това незначително нараняване не успя да помрачи радостта ми. След като ме превързаха, потърсих Мери; не успях да я открия и отидох в офицерската столова, където се надявах да намеря някой, с когото да изпием по чашка.
Но там беше празно; всички в базата работеха по подготовката на операции „Треска“ и „Милосърдие“. По заповед на президента цялата дейност по тях се извършваше тук, в тази база в Скалистите планини. Тук бяха събрани маймуните-разпространители, около двеста на брой; тук се култивираха вирусите и антитоксина; а конете, които бяха използвани при получаването на серума, стояха в подземното игрище за хандбал.
Повечето от милион хора, които щяха да участват в операция „Милосърдие“, не бяха тук, разбира се, но те и без това не трябваше да знаят нищо до нужния ден, когато, час преди акцията, щяха да бъдат вдигнати по тревога, да им бъде връчен бластер и патрондаш със спринцовки за еднократна употреба, пълни с антитоксин. Скачащите с парашут щяха да бъдат подпомогнати, ако е необходимо, от някой сержант с по-голям крак. Бяха взети всички мерки операцията да остане в строга секретност — единственият начин да се провалим, който можех да измисля, че титанците да научат какво им готвим от някой предател или по друг начин. Немалко планове са се проваляли, защото някой глупак е издавал тайната на жена си.
Ако не успеехме да опазим тайната, нашите маймуни-разпространители щяха да бъдат застреляни, щом се появяха в зоната на титанците. Опитах се да не мисля за това и се заех с питието; бях доволен и почти сигурен, че информация за операцията няма откъде да изтече. Излизането от базата беше забранено до деня на финалната акция, а полковник Кели цензурираше или следеше всички комуникации с външния свят.
Що се отнася до изтичане на информация от някой извън базата, вероятността за това бе още по-малка. Миналата седмица генералът, татко, полковник Гибзи и аз ходихме до Белия дом. Татко изнесе там цяло представление от войнственост и раздразнение и накрая постигнахме това, което искаме, дори министър Мартинес бе оставен в неведение. Единствената възможност за провал беше президентът или Рекстън да издадат нещо, бълнувайки в съня си.
Седмица повече можеше да се окаже фатална, защото червената зона се разширяваше. След битката при Пас Крисчън плужеците бяха напреднали на наша територия и сега държаха крайбрежието на Мексиканския залив до Пенсакола, а имаше признаци и за точни техни офанзиви. Може би им беше писнало от нашата съпротива; нищо не им пречеше да пуснат атомни бомби върху нашите градове — щяха само да похабят известно количество суров материал. Тогава… радарите наистина предупреждават предварително, но противовъздушната защита не е в състояние да се справи с масирано нападение.
Стараех се да не мисля за лошото. Само една седмица…
Полковник Кели влезе в столовата и седна до мен.
— Ще пийнете ли нещо? — предложих аз. — Имаме повод да празнуваме.
Той погледна обемистия си корем и каза:
— Мисля, че още една бира няма чак толкова да развали формата ми.
— Вземете две бири. Или дори дузина — набрах на клавиатурата бира за него, след което му разказах за успешните експерименти с шимпанзетата.
— Да, чух за това — кимна той. — Не е зле.
— Не е зле? Полковник, ние сме на крачка от успеха. След по-малко от седмица вече ще сме победили.
— Е, и?
— О, недейте така! — раздразних се аз. — Ще можете отново да се облечете и да заживеете нормално. Или мислите, че операцията няма да успее?
— Не, не мисля така.
— Тогава защо сте така мрачен?
— Мистър Нивънс — каза той, — нали не смятате, че човек с шкембе като моето се разхожда насам-натам гол с голямо удоволствие?
— Не, не смятам. Макар аз самият да свикнах с новата мода. По-удобно е, а и се пести време.
— Не се безпокойте. Така и ще си остане.