— Дъщеричката ми…
— Вие имате дъщеря? — извиках аз. — Къде е тя?
Той примигна с клепачи, но не отговори. Главата му отново се отпусна надолу. Виках в ухото му, но напразно; после докоснах вената на врата му, но не можах да усетя пулс.
Детето лежеше на легло в една от стаите; момиченце на около осем години, което би било красиво, ако не беше болестта. То се надигна, когато ме видя и започна да вика: „Татко, татко!“
— Да, да, моето момиче — успокоително казах аз. — Татко сега ще се погрижи за теб. — Инжектирах я в крака; мисля, че не го усети. Обърнах се, за да изляза, но детето отново се обади: „Жадна съм. Искам вода“. — Наложи се да се върна в банята.
Бях поднесъл чашата пред устните на момичето, когато телефонът ми иззвъня; разлях част от водата.
— Синко! Чуваш ли ме?
Посегнах към колана си и включих апарата.
— Да, какво има?
— Аз съм в малкия парк точно на север от теб. В опасност съм.
— Идвам!
Оставих чашата на пода и тръгнах към вратата, но се върнах, колебаейки се. Не можех да оставя новата си приятелка да се събуди тук и да намери по един мъртъв родител във всяко от близките помещения. Вдигнах я и я занесох на втория етаж, където влязох в първата врата и я положих на едно канапе. Хората в апартамента бяха твърде болни, за да й обърнат внимание, но друго не можех да направя.
— Побързай, синко!
— Ида!
Хукнах навън и не губех повече дъх за приказки. Татковият район бе точно на север от моя; границата между тях минаваше по средата на парка. Когато стигнах до там, отначало не можах да го видя и го подминах.
— Тук, синко, тук — в колата!
Този път го чух и по телефона, и по въздуха. Обърнах се и видях колата — голямо дуо „Кадилак“ като тези, които обикновено използваме в Отдела. В нея имаше човек, но беше много тъмно и не можех да видя кой е. Приближих внимателно и когато чух: „Слава богу!? Мислех, че никога няма да дойдеш“, познах татковия глас.
Наведох се, за да вляза в колата. Трябва да ме е ударил точно в този момент.
Когато дойдох в съзнание, ръцете и краката ми бяха завързани. Седях на второто шофьорско място, а Стария караше. Моето кормило бе вдигнато неестествено високо. Разбрах, че летим и това окончателно ме разбуди.
Стария ме погледна и каза приветливо:
— По-добре ли се чувстваш?
От мястото си виждах плужека, яхнал раменете му.
— Малко по-добре — признах.
— Съжалявам, че се наложи да те ударя — продължи той, но нямаше друг начин.
— Предполагам.
— Засега ще трябва да те оставя завързан. В последствие ще измислим нещо по-добро — той се засмя със старата си сатанинска усмивка. Странно как личността му се проявяваше във всяка дума, изречена по заповед на плужека.
Не попитах какво „по-добро“ бихме могли да измислим; не исках и да зная. Концентрирах се върху връзките на ръцете и краката си, но напразно; Стария не се беше изложил.
— Къде отиваме? — попитах.
— На юг — отвърна той, без да престане да се занимава с таблото. — Далеч на юг. Момент само, да задам на този сандък курса и ще ти обясня какво ни предстои. — Той се позанимава още няколко секунди, след което каза: Така… сега ще се изкачим на тридесет хиляди фута.
Споменаването на тава голяма височина ме накара да погледна контролното табло. „Сандъкът“ не само изглеждаше като едно от дуотата на Отдела; той беше една от нашите коли с подсилени двигатели.
— Откъде взе колата? — попитах.
— От един таен гараж на Отдела в Джеферсън Сити. Никой не бе успял да я открие. Късмет, а?
По въпроса можеше да има и повече от едно мнение, но не започнах да споря. Все още преценявах шансовете си и установих, че са между оскъдни и никакви. Бластерът ми бе изчезнал. Стария вероятно носеше своя от страната далеч от мен, защото не го виждах.
— Но това не е всичко — продължи той. — Имах късмета да попадна на може би единствения незаразен от треската господар в Джеферсън сити… не че вярвам в късмета, де. Така че, в края на краищата, печелим. Това е като да играеш и от двете страни в много трудна шахматна партия.
— Не ми каза къде отиваме — настоях аз. Единственото, което ми оставаше, бе да говоря.
Той помисли секунда-две.
— Извън Съединените щати, можеш да бъдеш сигурен. Моят господар може да е единственият здрав на целия континент, а не ми се рискува. Мисля, че полуостров Юкатан е място тъкмо като за нас. Курсът е програмиран за там. Ще се окопаем там, ще увеличим броя си и ще поемем на юг. А когато се върнем обратно тук — ох, как ще се върнем! — няма да допуснем старите грешки.